Той не му позволяваше да си свирука, докато внимателно се бръснеше около брадата си, оформена като тази на Дизи Гилеспи и разресваше косата си пред огледалото като някое момче от лъскава корица. Безпокойството му не намаляваше. Вгледа се в отражението си, като се опитваше да разбере какво го притеснява. След малко разбра, че едно от нещата е тениската му. Не вървеше за случая. Смени я с плетен четирицветен пуловер с поло яка, която достатъчно приличаше на свещеническа.
Вътрешният телефон иззвъня:
— Дони, готов ли си вече?
— Идвам след минутка — отвърна той и се огледа. Какво друго оставаше? Спортното яке лежеше върху стола до вратата. Обувките бяха лъснати. Ципът — закопчан. „Започвам да ставам разсеян“ — каза си той. Това, което го притесняваше, беше нещо около Роджър Торауей, към когото в момента изпитваше страшно съжаление.
Сви рамене, взе якето си, наметна го, излезе в преддверието и почука на вратата на женския метох, където живееше сестра Клотилда.
— Добро утро, отче — рече послушничката, която го въведе. — Седнете. Сега ще я повикам.
— Благодаря, Джес. — Той я изгледа с одобрение, докато не се скри в другия край на преддверието. Тесният прилепнал панталон й отиваше много. Кейман се наслаждаваше на неясното, прастаро чувство за порочност. Това беше дребен грях, като например ростбифът в петък. Спомни си родителите си, които упорито дъвчеха пържените дълбоко замразени миди всеки петък вечер, дори след всеобщото разрешение. И го правеха не защото вярваха, че е греховно да се яде месо, а просто защото храносмилателната им система беше дотолкова свикнала с рибата в петък, че не знаеха как да променят тази зависимост. Усещането на Кейман относно секса беше същото.
Отмяната на правилото за безбрачие не изтри генетичния спомен от хилядолетната традиция на свещеничеството, което се е правело, че не знае за какво му е сексуалният инструмент.
Сестра Клотилда влезе весело в стаята, целуна го по току-що обръснатата буза и го хвана за ръката.
— Ухаеш приятно.
— Искаш ли да изпием по чаша кафе някъде навън? — попита Кейман и я поведе към вратата.
— Не, Дони. Нека този път го прескочим.
Есенното слънце припичаше, усещаха се поривите на горещия вятър, който идваше от Тексас.
— Да сваля ли гюрука?
Тя поклати глава.
— Косата ти ще се разпилее. Всъщност няма значение, прекалено горещо е. — Размърда се на седалката, притисната от колана, и го погледна. — Какво има?
Той сви рамене, запали колата и я подкара към автоматичните алеи.
— Не мога да разбера. Чувствам се като че има нещо, което съм забравил да изповядам.
Клотилда кимна с разбиране.
— За мен ли?
— О, не, Тили! То е… съвсем не съм сигурен какво е. — Той пое ръката й несъзнателно, втренчил поглед през страничното стъкло. Докато пресичаха кръстопътя, съзря белия куб на сградата, в която се помещаваше проектът.
Не интересът му към сестра Клотилда го притесняваше, беше съвсем сигурен в това. Въпреки че харесваше меката тръпка на порока, нямаше никакво желание да се подиграва със законите на своята църква и своя Бог. Може би, помисли си, би могъл да наеме добър адвокат и да се бори, но не и да нарушава закона. Смяташе интереса си към сестра Клотилда достатъчно смел и онова, което можеше да произлезе, щеше да зависи от това какво позволява нейният обет, когато (и ако) някога му се случеше да я помоли да се освободи от него. Той не си падаше по безцеремонните отцепнически секти като клерикалните общини или възродените катари.
— Роджър Торауей? — попита тя.
— Не бих се изненадал — отвърна той. — Има нещо, свързано с измененията в сензорните му системи, което ме притеснява. Начинът, по който ще възприема света.
Сестра Клотилда стисна ръката му. Като психиатричен социален работник тя знаеше какво се вършеше в проекта, а и познаваше Дон Кейман.
— Сетивата са лъжовни, Дони. Така е казано в Библията.
— О, наистина. Но има ли право Брад да определя как да лъжат сетивата на Роджър?
Клотилда запали цигара и го остави да размисли. Едва когато наближиха търговския комплекс, тя каза:
— Следващата пряка, нали?
— Да — отвърна той и превключи на ръчно управление. Плъзна се към паркинга, все още завладян от мисли за Роджър Торауей. Проблемът със съпругата на Роджър бе сериозен повод за безпокойство. Но в главата му се очертаваше много по-страшен въпрос: как би могъл Роджър да направи съдбовния избор — кое е Правилно и кое е Грешно, след като информацията, върху която можеше да изгради решението си, щеше да бъде филтрирана през медиаторните вериги на Брад?