— Просто ще те изключим — каза Джон Фрийлинг. — Няма да усетиш нищо.
И той наистина не усети. Първо го откараха с количка в съседната хирургична зала, където бяха наредени бутилки кислород, тръби, дренажи и всичко останало. Не усещаше мириса на дезинфектанти, но знаеше, че съществува; долавяше блясъка, събран във върха на всеки метален предмет, и топлината от стерилизатора като слънчево избухване върху стената.
После доктор Фрийлинг му нареди да се изключи и той се подчини. Ние подтиснахме входовете на сензорите един по един; той имаше усещането,че звуковете ставаха все по-слаби, светлините по-бледи, а докосването до тялото по-нежно. Ние притъпихме усещането за болка навсякъде по новата му кожа, като напълно го изключихме там, където ножът на Фрийлинг щеше да реже, а иглата му да съшива. Това не беше толкова просто. Много от сензорите за болка трябваше да бъдат възстановени, след като дойдеше в съзнание. Когато се озовеше на повърхността на Марс, трябваше да има някаква предупредителна система, нещо което да му казва, че изгаря, че е разкъсван или нараняван; болката беше най-острата алармена система, която можехме да му дадем. Но за голяма част от тялото му тя вече не съществуваше. След като забранихме входовете, ние ги програмирахме да останат изцяло изключени, извън сензорната му система.
Роджър, разбира се, не знаеше нищо. Той просто заспа и след това отново се събуди.
Отвори очи и изкрещя.
Фрийлинг, облегнат назад и разкършващ пръстите си, подскочи и изпусна маската.
— Какво става?
— Исусе! — извика Роджър, — за момент видях… не зная. Би ли могло да бъде сън? Но видях всички ви около мен, вперили поглед надолу, приличащи на върколаци. Скелети. Черепи. Захилени срещу мен! После отново се превърнахте в това, което сте.
Фрийлинг хвърли поглед към Уайднър и сви рамене.
— Просто медиаторните ти вериги са в действие. Нали знаеш? Преобразуват, което виждаш, в нещо, което можеш веднага да схванеш.
— Това не ми харесва — избухна Роджър.
— Е, ще трябва да уведомим Брад. Но, честно казано, Роджър, мисля, че трябва да бъде точно така. Както компютърът изключи сетивата ти за страх и болка — това, което всеки изпитва по време на операция — така ги е съединил с визуалните сигнали: нашите лица, нашите маски, всичко наоколо. Интересно, все пак. Чудя се до каква степен се дължи на медиацията и доколко на обичайната следоперативна замаяност?
— Драго ми е, че това те забавлява — сопна се Роджър.
Но честно казано, той също го намираше за интересно. Когато го върнаха обратно в стаята, остави съзнанието си да блуждае. Не можеше да управлява фантастичните картини. Идваха, когато си искат, но не бяха толкова страховити, колкото първото ужасяващо зрелище на голите челюсти и празните орбити на очите. Когато Клара дойде с подлогата и излезе след като й махна, че не я иска, затварящата се врата се превърна във вход на пещера, а Клара — в пещерна мечка, раздразнено ръмжаща към него. Разбра, че все още е леко притеснена; сензорите му бяха регистрирали някакъв инфразвуков сигнал, който беше анализиран от бръмчащия три етажа по-долу 3070 и оценен като предупреждение.
Но когато се върна, имаше лицето на Дороти. То се разми и се преобрази отново в познатата тъмна кожа и ярки очи, които съвсем не приличаха на Дороти; но Роджър го възприе като знак, че нещата между тях отново са наред…
Между него и Клара.
Не, помисли си той, между Дороти и него. Втренчи се във видеофона край леглото. По негова молба видеоканалът беше постоянно изключен; не искаше да уплаши някого, ако му се обади, забравил какво лице може да му покаже. Но досега още не го бе използвал за разговор с Дороти. Доста често протягаше ръка към видеофона, но всеки път я дръпваше обратно.
Не знаеше какво да й каже.
Как да попиташ жена си дали спи с най-добрия ти приятел? Просто я питаш, ето как, настояваше волята му, но не можеше да се насили да го направи. Не беше съвсем сигурен. Не биваше да рискува с такова обвинение; можеше и да бърка.
Проблемът беше, че не можеше да поговори с приятелите си, с никой от тях. Дон Кейман би бил най-естествената възможност; нали такава бе работата на свещениците. Но Дон беше толкова явно, толкова нежно влюбен в красивата дребна монахиня, че Роджър не искаше да му причини болка, като обсъди терзанията си с него.
А при повечето му приятели бедата беше, че те всъщност не биха могли да разберат къде се крие проблемът. Наистина, отвореното семейство беше нещо обикновено както за Тонка, така и за по-голямата част от западния свят; редките затворени двойки пораждаха клюки. Ревността не беше на мода.