И все пак, твърдо си каза Торауей, не ревността го притесняваше. Не точно ревността. Беше нещо друго. Не сицилианската мъжественост или яростта на собственика, открил, че някой друг престъпва границите на плодородните му градини. Дороти трябваше да иска да обича само него. Тъй като той искаше да обича само нея…
Осъзна, че се плъзга към състояние, което със сигурност ще предизвика звъна на алармата в телеметричните системи. Той не искаше това. Съзнателно престана да мисли за жена си.
Известно време упражняваше „затваряне на очите“; уверяваше се отново и отново, че може да използва новото си умение, когато пожелае. Не би могъл да опише по-добре от Уили Хартнет какво прави, но по някакъв начин можеше волево да спре зрителната информация, а схемите в него и долу в компютъра 3070 да преобразуват това решение в тъмнина. Можеше дори избирателно да намалява светлината. Можеше да я прави по-ярка. Откри че, е способен да филтрира всички дължини на вълните с изключение на една тясна честотна лента, да намалява или да усилва яркостта на един или повече цветове от спектъра.
Беше доста приятно, наистина, въпреки че от време на време втръсваше. Искаше му се да имаше обяд, който да очаква, но този ден нямаше да се храни, защото беше прекарал операция и защото постепенно го отучваха да яде. През следващите няколко седмици щеше да пие и да яде все по-малко и по-малко; когато стигнеше на Марс, щеше да се храни не повече от веднъж на месец.
Повдигна чаршафа и погледна лениво към артефакта, в който се бе превърнало тялото му.
Секунда по-късно изкрещя диво от болка и страх. Телеметричните монитори пламнаха в ослепително червено. Навън в коридора Клара Блай подскочи и се втурна към вратата. В ергенския апартамент на Брад аларменият сигнал, известяващ за нещо спешно и сериозно, го извади от неспокойния сън.
Когато Клара отвори вратата, видя Роджър, свит като ембрион върху леглото, стенейки от мъка. Едната ръка стискаше слабините между свитите му крака.
— Роджър! Какво се е случило?
Главата се вдигна и очите на насекомо я погледнаха невиждащо. Роджър не престана да издава животински звуци. Само вдигна ръката си.
Там, между краката му нямаше нищо. Нито пенис, нито тестиси, нито скротум; нищо освен проблясваща изкуствена плът, покрита с прозрачен бандаж, който прикриваше хирургичните шевове. Като че ли никога нищо не бе имало. Отличителните белези на мъжествеността му липсваха. Малката лека операция беше приключила и след нея бе останало… нищо, съвсем нищо.
9. Даш идва на свиждане
Дон Кейман не обичаше да бърза, но нямаше избор; трябваше да посети шивача си. За нещастие той се намираше в Мерит Айлънд, Флорида, в Атлантическия изпитателен център.
Дон излетя натам притеснен и пристигна притеснен. Не само заради случилото се с Роджър Торауей. Там като че ли положението беше овладяно, благодарение на божественото милосърдие, въпреки че Кейман не можеше да се отърве от притеснението, че почти го бяха изтървали, само защото някой бе направил глупавата грешка да не го подготви за последната „дребна козметична операция“. Навярно, помисли си той снизходително, това стана, защото Брад беше болен. Но във всеки случай, едва не провали целия проект.
Другото, което го измъчваше, беше че не можеше да се отърве от тайното усещане за грях,че вътрешно, със самото си сърце, искаше проектът да се беше провалил. Беше прекарал ужасен час със сестра Клотилда, когато вероятното му заминаване за Марс бе потвърдено със заповед. Дали най-напред да не се оженят? Не. Не поради прагматични, практически причини: въпреки че и двамата можеха да поискат разрешение от Рим, вероятността да го получат за по-малко от шест месеца бе нищожна.
Само ако бяха изпратили молбите си по-рано…
Но не бяха, а и двамата знаеха, че нямат желание да се оженят, без да са го получили, дори не искаха да легнат заедно в леглото без свещеното тайнство.
— Поне — рече Клотилда накрая, като се опитваше да се усмихне, — не трябва да се притесняваш за моята вярност. След като не искам да нарушавам обета си заради теб, без съмнение не бих го сторила заради някой друг.
— Не се притеснявам за това — бе отвърнал той, но сега под блестящите сини небеса на Флорида, загледан в извисяващите се към пухкавите бели облаци антени, се чувстваше притеснен. Армейският полковник, който се бе нагърбил доброволно да го разведе из околността, долавяше тревогата на Кейман, ала не можеше да разбере какво я е предизвикало.
— Напълно безопасно е — каза той напосоки. — На ваше място не бих се притеснявал от ниската орбита на скачване.