— Бих искал да се чувствах така — изръмжа той, като я наблюдаваше внимателно и с любопитство усети нещо — нещо неопределено, но по-различно от болката, която го поглъщаше до преди малко.
Сюли Карпентър погледна часовника си и придърпа един стол.
— Има някакво отчаяние в гласа ви, полковник — съчувствено се обърна тя към него. — Знам, че всичко, на което сте подложен, е доста мъчително.
Той отмести поглед от сестрата, натам, където огромните черни крила шумоляха над главата му, и отвърна:
— Има своите лоши страни, вярвайте ми. Но аз разбирах с какво се захващам.
Сюли кимна.
— Преживях ужасни мигове, когато моят… моят приятел умря. Разбира се, това не може да се сравни с вашето страдание. Но в някои отношения може би е по-лошо — знаете ли, беше толкова нелепо. Чувствахме се добре заедно и обсъждахме планове за женитба. На другия ден той се върна от лекаря и съобщи, че главоболието му се е оказало… — Тя пое дълбоко въздух. — Тумор в мозъка. Злокачествен. Три месеца по-късно беше вече мъртъв, а аз просто не можех да го възприема. Трябваше да напусна Оуклънд. Помолих да бъда прехвърлена тук. Не се надявах да получа това място, но… мисля, че все още има проблеми с персонала поради грипа…
— Съжалявам — побърза да отвърне Роджър.
Тя се усмихна.
— Няма нищо. Просто в живота ми се появи огромна празнина и съм наистина благодарна, че тук намерих нещо, с което да я запълня. — Отново хвърли поглед към часовника си и подскочи. — Сестрата на етажа сигурно ме търси. А сега, слушайте, има ли нещо, което мога да направя за вас? Книга? Музика? На ваше разположение е целият свят, включително и аз.
— Нищо — честно отвърна Роджър. — Въпреки това, благодаря. Как ви дойде наум да кандидатствате за работа точно тук?
Тя го погледна замислено, ъгълчетата на устните й леко се отпуснаха.
— Е, чувала съм нещичко за програмата тук; занимавала съм се десет години с космическа медицина в Калифорния. И зная кой сте вие, полковник Торауей. Зная! На стената ми висеше вашата фотография от времето, когато спасихте руснаците. Не бихте повярвали колко активна роля сте изиграли в някои от моите фантазии, полковник Торауей, сър.
Тя се засмя, обърна се и поспря до вратата.
— Ще направите нещо за мен, нали?
— Разбира се. Какво? — Роджър беше учуден.
— Е, бих искала да имам по-нова снимка. Знаете как е със сигурността тук. Ако успея да вкарам апарат, мога ли да ви направя една бърза снимка както сте в момента? Просто, за да я показвам на внуците си, ако въобще някога ги имам.
Роджър запротестира:
— Ще ви убият, ако ви хванат, Сюли.
— Ще се опитам, струва си. — кимна Сюли. — Благодаря.
Когато тя излезе, Роджър направи опит да върне мислите си отново към кастрирането и невярната съпруга, но неизввестно защо, те не бяха вече толкова натрапчиви. А нямаше и много време. Сюли влезе с нискокалоричната вечеря, с усмивка и обещание да се върне на следната сутрин. Клара Блай му направи клизма. Той лежеше, потънал в мислите си, когато трима еднакви мустакати мъже се намъкнаха и започнаха да изследват сантиметър по сантиметър пода, стените и мебелите с металотърсачи и електронни детектори. Непознатите останаха в стаята, седнали на внесените за тях столове, мълчаливи и напрегнати, докато влезе Брад.
Той изглеждаше не само болен, но и сериозно притеснен.
— Здравей, Роджър. Господи, ти направо ни изплаши. Грешката е моя; трябваше да бъдеш под наблюдение, но този проклет грип…
— Май успях да оцелея — отвърна Роджър, като изучаваше съвсем обикновената физиономия на Брад и се чудеше защо не чувства обида или възмущение.
— Оттук нататък няма да те оставяме без работа — започна Брад, като придърпа един стол. — В момента сме изключили някои от медиаторните схеми. Когато отново ги включим, ще трябва да ограничим чувствителността на сензорите ти — за да привикнеш полека-лека да се справяш с цялата информация от заобикалящия те свят. А и Катлийн ще се отбие, за да започнете с новото ти обучение — нали знаеш, трябва да се научиш как да използваш мускулите си. — Той хвърли поглед към тримата мълчаливи наблюдатели. По лицето му премина сянка на страх.
— Мисля, че съм готов — заяви Роджър.
— О, разбира се. Зная, че си готов — учудено отвърна Брад. — Не си ли получавал последните записи? Работиш като часовник със седемнадесет камъка. Хирургическите операции приключиха. Имаш всичко, от което се нуждаеш. — Той се облегна назад самодоволно. — Ако мога така да се изразя — захили се, — ти, Роджър, си произведение на изкуството, а художникът съм аз. Как ми се иска да мога да те видя на Марс. Ти му принадлежиш, момче.