Кейман погледна през рамо. Колата, която ги следваше, явно не си правеше труд да остане незабелязана.
— Знаеш ли кой е това, Брад?
— Има ли съмнение?
Кейман не отговори. Съмнение всъщност нямаше. По време на половинчасовата среща, всяка мъчителна секунда от която Брад си спомняше ясно, президентът му беше дал да разбере, че при никакви обстоятелства не бива да наобикаля съпругата на чудовището. Сянката му бдеше, за да е сигурно, че Брад не е забравил.
Но това не беше нещо, което Кейман би желал да обсъжда с Брад. Той включи радиото и хвана новините. Послушаха няколко минути цензурирани, но въпреки това зашеметяващи съобщения за бедствия, докато Брад, без да каже дума, не се пресегна и не го изключи. Продължиха да пътуват мълчаливо под оловносивото небе, докато стигнаха до бялата сграда, в която се осъществяваше проектът, самотна в безлюдната прерия.
Вътре нямаше нищо мрачно: светлините бяха силни и блестящи; лицата — уморени, малко загрижени, но живи. Поне тук, помисли си Кейман, можеш да видиш осъществени неща и реализирани цели. Проектът се движеше по график.
След девет дни екипажът щеше да полети към Марс. Той също беше включен в него.
Кейман не се страхуваше да замине. Целият му живот беше посветен на това; още от първите дни в семинарията, когато разбра, че може да служи на Бога навсякъде, а не само от амвона, баща му поддържаше интереса му към небесата, независимо дали бяха астрономични или теологични. И все пак мисълта за пътуването го безпокоеше.
Чувстваше се неподготвен. Чувстваше, че и светът не е готов за тази авантюра. Всичко изглеждаше като странна импровизация, независимо от многомесечния труд, който всички участници, включително и той самият, бяха вложили в проекта. Дори екипажът още не беше определен окончателно. Роджър щеше да тръгне; той беше крайъгълният камък на целия проект. Кейман щеше да тръгне, това също бе твърдо решено. Но двамата пилоти бяха все още под въпрос. Кейман се срещна с тях и ги хареса. Смятаха ги за едни от най-добрите пилоти на НАСА, а единият бе летял заедно с Роджър със совалката преди осем години. Но в съкратения списък на подходящите летци имаше още петднадесет души. Кейман дори не знаеше имената на всички, знаеше само, че са много. Върн Скейниън и генералният директор на НАСА отлетяха, за да обсъдят избора лично с президента, но Даш си запази правото на окончателно решение и все още не бързаше да го направи.
Но едно нещо като че ли беше напълно готово за авантюрата — брънката във веригата, която преди се смяташе за най-съмнителна — самият Роджър.
Тренировките преминаха идеално. Сега Роджър беше напълно подвижен, обикаляше из цялата сграда, непрекъснато сновеше между стаята, която все още считаше за „Вкъщи“, камерата с нормална марсианска атмосфера, помещенията с тестовата апаратура и всяко друго място, където искаше да отиде. Целият персонал свикна да вижда високото чернокрило същество да се носи из залите, огромните фасетирани очи да се взират в лицата и равният глас да ги вика и поздравява весело. Последната седмица бе посветена на Катлийн Даути. Сензорната система на киборга се справяше отлично; вече бе дошло времето да овладее възможностите на своята мускулатура. Ето защо тя доведе един слепец, един балетист и един парализиран човек. Когато Роджър започна да се упражнява, те поеха настойничеството над него. Балетистът беше бивша звезда, учил в детството си при Нуреев и Долин. Слепецът вече виждаше. Той нямаше очи, но визуалната му система беше заменена със сензори като на Роджър. Двамата сравняваха и най-дребните оттенъци, хватки и възможности за управление на зрението си. Паралитикът, който се движеше с моторизирани крайници, предшественици на крайниците на Роджър, се бе обучавал цяла година да ги управлява и сега двамата с Роджър вземаха заедно уроци по балет.
Но те не бяха през цялото време заедно, поне не съвсем. Бившият паралитик на име Алфред бе много повече човек, отколкото Роджър Торауей, а сред човешките черти, които притежаваше, беше и необходимостта от въздух. Когато Кейман и Брад влязоха в контролната камера на помещението с нормална марсианска атмосфера, Алфред правеше подскоци „антраша“ от едната страна на голямата двойна стъклена стена, а Роджър повтаряше движенията му от другата страна в почти безвъздушното помещение. Катлийн Даути отброяваше такта, а по високоговорителя звучеше валс в ла мажор от „Силфидите“. Върн Скейниън седеше на обърнат стол близо до стената, подпрял брада върху сключените си над облегалката ръце. Брад веднага се насочи към него и двамата започнаха да си шушукат.