Дон Кейман си намери местенце близо до вратата. Паралитикът и чудовището правеха невероятни подскоци, ситнейки толкова бързо, че петите им се сливаха. Музиката съвсем не е подходяща за такива скокове, помисли си Кейман, но това изглежда не правеше впечатление и на двамата. Балетистът ги наблюдаваше с непроницаемо изражение. Навярно му се иска да бъде киборг, мислеше Кейман. С такива мускули би могъл да покори всяка зала в страната.
Мисълта беше безобидна и забавна, но по някаква неясна причина Кейман се почувства неловко. След това си спомни: седеше на същото място, където се намираше, когато Уили Хартнет умря пред очите му.
Струваше му се, че е било толкова отдавна. Изминала беше само една седмица, откакто Бренда Хартнет беше довела децата, за да се сбогуват с него и сестра Клотилда, а като че ли изобщо не я беше имало. Сега звезда на шоуто беше чудовището на име Роджър. Смъртта на другото чудовище на същото това място, съвсем неотдавна, бе вече само история.
Кейман извади молитвената си броеница и започна да пее петнадесетия стих от „Дева Мария“. Докато част от него повтаряше „Аве Мария“, другата усещаше приятната топлина от допира на зърната от слонова кост и хладния контраст с кристала. Беше си наумил да вземе дара от Светия отец със себе си на Марс. Наистина щеше да е жалко, ако се загубеше, но би било жалко ако и той се загубеше, помисли си Дон. Не можеше да прецени рисковете, затова реши да изпълни заръката на Негово светейшество и да я вземе при най-дългото си пътуване.
Усети, че някой стои зад гърба му.
— Добър ден, отец Кейман.
— Здравей, Сюли. — Той любопитно се вгледа в нея. Защо му изглеждаше странна? Като че ли в корените на тъмните й коси нещо се жълтееше, но това не можеше да учуди никого; дори свещениците знаеха, че жените избират цвета на косите си по желание. Същото правеха и някои свещеници.
— Как вървят нещата? — попита тя.
— Бих казал отлично. Погледни какъв скок! Роджър изглежда напълно подготвен и мисля, че с божията помощ, ще можем да спазим датата на изстрелването.
— Мразя ви — каза сестрата, взирайки се през него в марсианското помещение. Той я изгледа стреснато. В гласа й имаше много повече чувство, отколкото предполагаше една случайна забележка. — Точно това искам да кажа, Дон. Причината да се включа в космическата програма беше най-вече, защото искам самата аз да летя. Можеше и да стане, ако…
Тя замълча и сви рамене.
— Е, мисля, че ви помагам, на теб и на Роджър. Нали се смята, че жените са създадени за помощнички? Все пак, не е лошо, когато помагат нещо важно като това тук.
— Не звучи като да си много убедена.
Тя се засмя и се извърна към марсианската камера.
Музиката беше спряла. Катлийн Даути извади цигарата от устата си, запали друга и каза:
— Добре. Роджър, Алфред, получавате десетки. Великолепни сте.
Вътре в камерата Роджър си позволи да седне с кръстосани крака. На Кейман му приличаше съвсем на дявола, клечащ на върха на планината от стария филм на Дисни "Нощ на голия връх "?
— Какво става, Роджър? — запита Катлийн Даути. — Със сигурност не си уморен.
— Уморен от това, как не — изръмжа той. — Не зная защо ми е този балет. Уили не го упражняваше.
— Уили е мъртъв — стрелна го Катлийн.
Настъпи неловка тишина. Роджър обърна глава към нея, вперил огромните си фасетирани очи през стъклото и изръмжа:
— Не защото не скачаше.
— Откъде знаеш? Е, да — съгласи се тя. — Предполагам, че би могъл да оживееш и без някои от тези неща. Но с тях ще се чувстваш по-добре. Тук не става въпрос само да се научиш да се разхождаш. Трябва да се научиш да не разрушаваш нещата около себе си. Имаш ли представа колко си силен сега?
Роджър се поколеба, след това поклати глава.
— Всъщност, съвсем не се чувствам силен — отвърна с равния си глас.
Можеш да минеш през стената, Роджър. Попитай Алфред. За колко пробягваш един километър, Алфред?
Бившият паралитик потупа с ръка дебелото си шкембе и се захили. Беше петдесет и осем годишен и не се беше занимавал с атлетика дори преди „myasthenia gravis“ да унищожи естествените му крайници.
— Минута и четиридесет и седем — отвърна с гордост.
— От теб очаквам по-добър резултат, Роджър — усмихна се Катлийн. — Но трябва да се научиш как да ги управляваш.
Роджър изсумтя нещо нечленоразделно, след това се изправи.
— Изравнете налягането — каза той. — Излизам навън.
Техникът натисна ключа и помпите започнаха да вкарват въздух в изходната камера със звук, наподобяващ раздиране на линолеум.
— О — простена Сюли Карпентър до Дон Кейман, — не съм си сложила лещите! — и изчезна, преди Роджър да е успял да влезе в стаята.