Или с някой мъж.
Кой мъж? Брад, помисли си той. Не би било невъзможно; бе оставил Брад в долното помещение преди двадесет и пет минути според часовника. Достатъчно време, за да могат да се срещнат някъде. Дори имаше достатъчно време, за да стигне Брад до дома на Торауей. Може би тя въобще не беше навън. Може би…
Четвърто иззвъняване…
Навярно бяха там, двамата, голи и съвокупляващи се на пода пред видеофона. Тя сигурно ще каже: „Иди в другата стая, скъпи, искам да видя кой звъни“. А той ще отвърне през смях: „Не, нека така да отговорим“. А тя… Пети звън… и растерът избухна в цветовете на лицето на Дороти. Мембраната прошепна:
— Ало?
Със скоростта на звука ръката на Роджър се стрелна и закри обектива.
— Дороти — гласът му прозвуча дрезгаво и равнодушно. — Как си?
— Роджър! — извика тя. Удоволствието в гласа й беше съвсем искрено. — О, скъпи, толкова се радвам да те чуя! Как се чувстваш?
Той отвърна автоматично:
— Добре.
И млъкна, подсъзнателно усещайки безсмислието да разказва какво му се беше случило, да изброява тестовете и да описва тренировките. В същото време втренчено следеше образа на екрана, с всички сензори включени на максимално усилване.
Тя изглеждаше… Как? Уморена? Това, че изглеждаше уморена, беше потвърждение на неговите страхове. Тя пируваше с Брад всяка нощ, без да я е грижа за болката и палячовското унижение на съпруга й. Отпочинала и весела? Това, че изглежда отпочинала и весела също беше потвърждение. Означаваше, че се отпуска и забавлява… отново без да я е грижа за страданията на съпруга й.
Наистина с мозъка на Торауей всичко беше наред, нямаше никакъв дефект в изграждания от години навик да анализира и прави логически заключения. Той не пропусна да отбележи, че играта, която играеше, се наричаше „Ти губиш“. Всичко можеше да бъде доказателство за вината на Дороти. И колкото и внимателно да сканираше образа, с колкото по-чувствителни сетива да я проучваше, тя не изглеждаше враждебна или подигравателно нежна. Изглеждаше просто като Дороти.
Когато си го помисли, усети завладяваща вълна от нежност, която прекърши гласа му:
— Липсваш ми, скъ-ъпа — тонът му остана равнодушен. Единственото, което говореше за чувствата му, беше тази сричка, удължена с частица от секундата: „Скъ-ъпа“.
— И ти ми липсваш. Стараех се непрекъснато да съм заета, мили — бърбореше тя. — Боядисах кабинета ти. Ще бъде изненада, но има толкова много време, докато го видиш… ще е в нежно розово. С лютичета по дървенията и, смятам, светлосин таван. Харесва ли ти? Щях да го направя целия в охра и кафяво, цветовете на есента, цветовете на Марс, за да празнуваме. Но си помислих, че като се върнеш ще ти е писнало от марсианските цветове! — И бързо, без пауза: — Кога ще те видя? — промяната в гласа й го изненада.
— Изглеждам доста ужасно — отвърна.
— Зная как изглеждаш. О, господи, Роджър, мислиш ли, че Мидж и Бренда, и Сали, и аз не сме говорили за това през последните две години? Откакто започна програмата. Виждали сме скиците. Видяхме и фотографиите на макетите. Видяхме и снимките на Уили.
— Не съм съвсем като Уили. Нещата се промениха…
— И това зная, Роджър. Брад ми е разказвал. Искам да те видя.
В този миг лицето на съпругата му внезапно се превърна в маска на вещица. Куката за плетене в ръката й стана дръжка на метла.
— Виждала си се с Брад?
Не се ли забави за микросекунда, преди да отговори?
— Мисля, че не трябваше да ми казва, поради мерките за сигурност. Но аз настоявах. Не е толкова лошо, скъпи. Аз съм голямо момиче. Мога да го понеса.
За момент на Роджър му се прииска да дръпне ръката си и да открие обектива, за да бъде видян, но започваше да се притеснява, чувстваше се странно. Не можеше да разбере усещанията си. Беше ли това виене на свят? Вълнение? Някаква повреда в електронната му половина? Знаеше, че остават секунди, преди Сюли или Дон Кейман, или някой друг да влезе, предупреден от клюкарката — телеметричната система. Опита се да се контролира.
— Може би по-късно — отвърна неубедително. — Аз… аз мисля, че сега е по-добре да прекъсна, Дороти.
Зад нея до болка познатата дневна се променяше. Дълбочината на рязкост на видеофонния обектив не беше голяма; дори за неговите сетива останалата част от стаята оставаше неясна. Не беше ли това там мъж, застанал в сянката? Не носеше ли риза на морски офицер? Не беше ли Брад?