За момент остана изправен върху стола, с изпънат гръб, събирайки мислите си.
Нещо го притесняваше. Името му беше Дороти. Свиренето на китара беше приятно и отпускащо, но зад удоволствието се криеше и копнеж: представяше си, че седи в лодка заедно с Дороти и Брад, случайно взема китарата на Брад и ги смайва с изпълнението си.
По някакъв чудотворен начин всички неща от живота му завършваха с Дороти. Целта на свиренето на китара беше да достави удоволствие на Дороти. Отвращението от собствения му външен вид се дължеше на това, че щеше да изплаши Дороти. Голяма част от болката вече беше преминала и той гледаше на нещата по начин, който би бил невъзможен преди няколко седмици; но те все още бяха дълбоко скътани у него.
Пресегна се за видеофона, след това отдръпна ръката си.
Не му беше достатъчно да я чуе. Вече бе опитал.
Това, което наистина искаше, беше да я види.
Съзнаваше, че е безумие. Не му разрешаваха да напуска сградата на проекта. Върн Скейниън щеше да побеснее. Постовете щяха да го спрат на входа. Телеметричната информация щеше да разкрие какво прави; следящите електронни схеми щяха веднага да открият местонахождението му; всички възможности на проекта щяха да бъдат мобилизирани, за да предотвратят излизането му от сградата.
А нямаше никакъв смисъл да иска разрешение. Дори и да помолеше Даш; най-многото, което можеше да се случи, беше президентът да заповяда Дороти да бъде докарана в стаята му. Роджър не искаше Дороти да бъде насилвана да го види, а беше сигурен, че няма да му позволят да отиде при нея.
От друга страна…
От друга страна, помисли си той, защо му беше необходимо разрешение?
Замисли се за момент, застинал неподвижно на стола.
След това внимателно намести китарата в калъфа и я сложи настрана.
После се наведе към стената, извади един щепсел от контакта и постави пръста си в него. Медният му нокът свърши отлична работа. Бушоните изгоряха. Светлините в стаята изгаснаха. Приглушеното мъркане на регистриращата апаратура се забави и замря. В стаята стана тъмно.
Все още имаше топлина, осигуряваща достатъчно светлина за очите на Роджър. Виждаше доста добре, за да откачи куплунзите на телеметричната апаратура от тялото си. Беше излязъл преди Клара Блай, която сипваше сметана в чашата си с кафе, да погледне към жужащото табло с показанията.
Стана по-добре, отколкото предполагаше; светлините в залата също бяха изключени. В коридора имаше хора, но те не виждаха нищо в тъмнината. Роджър премина край тях и се заизкачва по пожарното стълбище, вземайки по четири стъпала наведнъж, преди да са разбрали, че е изчезнал. Тялото му работеше с лекота и грациозност. Уроците по балет, наложени от Катлийн Даути вършеха добра работа; танцуваше надолу по стълбите, прелетя през вратата, плъзна се по коридора и изскочи на студения нощен въздух, преди охраната на вратата да отмести погледа си от телевизора.
Беше навън и тичаше волно към центъра на Тонка със седемдесет километра в час.
Нощта беше ярка, изпълнена със светлини, каквито никога дотогава не беше виждал. Над главата му имаше плътни купести облаци, които се носеха стремително от север, но въпреки това той виждаше мъглявите отблясъци на най-ярките звезди. Прерията мрачно блестеше със слабата остатъчна топлина, погълната през деня, изпъстрена с ярките петна на къщи и стопански постройки. Колите по магистралата влачеха светли опашки, ярки на мястото, където излизаха от ауспусите, преминаващи в тъмночервено с разширяването на облаците горещ газ сред хладния въздух. Когато навлезе в самия град, започна да избягва случайните минувачи, със светещи от вътрешната им топлина тела, излезли сякаш от нощта на Вси светии. Сградите наоколо грееха в заревото на централното си отопление.
Поспря до ъгъла на улицата, където се намираше собственият му дом. Там беше паркирана кола с двама души вътре, точно срещу входа на тяхната къща. В мозъка му проблеснаха предупредителни сигнали, колата се превърна в танк, а дулото на оръдието сочеше към главата му. Хората не представляваха проблем. Измени курса си и се затича през задните дворове, прескачайки оградите. Щом стигна до дома си,започна да се изкачва по външната стена с помощта на медните си нокти.
Точно така искаше да постъпи. Не само, за да избегне хората в колата пред къщата, но и за да удовлетвори фантазията си: моментът, когато ще влети през прозореца на Дороти, за да я улови… в какво?