Барабаненето по бюрото стана по-бавно и Скейниън процеди:
— Малко късно ми го казваш.
Сюли сви рамене и замълча.
Скейниън огледа замислено насядалите.
— Добре. Тази вечер направихме всичко, каквото можахме. Всички сте свободни до осем — не, до десет сутринта. Очаквам дотогава всеки от вас да е готов с доклада си, не повече от три минути, по въпроса каква е степента на личната ви отговорност за случилото се и какво трябва да правим.
Дон Кейман получи съобщението от една патрулна полицейска кола в Тонка. Тя спря със скърцане зад гърба му, със светещи фарове и включена сирена и полицаят му нареди да отиде в апартамента на Роджър.
Той почука на вратата с боязън, без да е сигурен какво ще завари вътре. А когато вратата се отвори, и видя блестящите очи на Роджър, втренчени в него, Кейман прошепна молитвени думи и се опита да надзърне зад гърба на Роджър в апартамента. Какво търсеше? Разкъсаното тяло на Дороти Торауей? Натрошена мебелировка? Но видя само Дороти, сгушена в люлеещия се стол и явно разплакана. Гледката го задоволи, тъй като беше подготвен за нещо много по-лошо.
Роджър тръгна без да спори.
— Довиждане, Дороти — каза той и не почака за отговор. Имаше проблеми при настаняването в малката кола на Кейман, крилата му се прегънаха. Наклониха облегалката колкото можеше назад и той успя да се настани, прегънат на две, в безнадеждно неудобно за което и да било друго човешко същество положение. Мускулатурата му беше пригодена към високи натоварвания почти във всяко положение, което би могъл да заеме.
Мълчаха почти до сградата на проекта. Накрая Дон Кейман се прокашля.
— Притесни ни.
— Знаех, че ще ви притесня — отвърна равният глас на киборга. Крилата безспирно трептяха, допрени едно до друго като потриващи се длани.
— Исках да я видя, Дон, беше много важно за мен.
— Разбирам. — Кейман зави към широкия празен паркинг. — Добре, — опита пак. — Нещата наред ли са?
Маската на киборга се извърна към него. Фасетите на огромните му очи блестяха безизразно.
— Не се правете на глупак, отец Кейман. Колко добре биха могли да бъдат?
Сюли Карпентър копнееше за сън, почти колкото за ваканция във френската Ривиера. И за двете не можеше да става въпрос в момента. Взе две чаши амфетамини и си направи инжекция В-12 в ръката, на мястото, което отдавна се беше научила да определя.
Симулацията на реакциите на Роджър бе провалена поради повредата в захранването, затова тя започна отначало, от въвеждането на данните до отпечатването на резултатите. Това ни даде възможност да направим няколко корекции.
Докато чакаше, Сюли се потопи в горещата вана в хидротерапията, а щом симулацията стартира, тя се зае внимателно да я изучава. Беше се научила да разчита и използва машинните кодове, за да се предпази от грешки при програмирането, но този път нямаше време и зачете направо последната разпечатка. Знаеше че е много добра в специалността си.
Тя не беше на медицинска сестра. Сюли Карпентър беше една от първите жени космически лекари. След като завърши медицина и специализира психотерапия с всичките й дисциплини и школи, се включи в космическата програма, защото нищо друго на света, според нея, не си заслужаваше усилията. След като завърши обучението за астронавт, започна да се чуди дали мястото й е в Космоса. Научната работа я привличаше повече, ето защо тя се кандидатира за работа в Калифорнийския научен екип и я получи. В живота й нямаше много мъже, само един или двама заемаха важно място в него. Но с никого не й потръгна. Повечето от нещата, които разказа на Роджър, бяха истина; а след последното разочарование беше ограничила областта на интересите си докато, както сама твърдеше, порасне достатъчно, за да знае какво иска от мъжете.
И беше останала там, настрана, извън основния поток на човешката дейност, докато ние не извадихме перфокартата й измежду стотици хиляди други, за да задоволи нуждите на Роджър.
Заповедта, която получи, пристигна без предупреждение и направо от президента. Нямаше как да откаже назначението. Всъщност и нямаше такова желание. Задачата й допадаше. Перспективата да полага майчински грижи за едно измъчено и наранено човешко същество докосна добротата в душата й. Разбираше важността на задачата, защото ако въобще вярваше в нещо, то бе в проекта за Марс; освен това знаеше, че има необходимата компетентност. Ние я ценяхме високо; тя беше силен коз в играта, която водехме за спасението на расата.