Брад запротестира, но само за лице. След като веднъж идеята беше дадена, той я прие. Казаното от Скейниън беше общо взето вярно и освен това Брад моментално разбра, че кариерата, която планираше за себе си, щеше да бъде подпомогната от физическото му участие в мисията. Би било жалко да остави Дороти и всички останали като нея, но щеше да има толкова много, когато се завърне…
Оттук нататък нещата щяха да тръгнат от само себе си. Главното решение бе взето. Оставаше само да се изпълни на практика. На Мерит Айлънд започнаха зареждането на ракетите с гориво. Спасителните кораби се отправиха навътре в Атлантика в случай на аварийно приводняване. Брад беше изпратен на острова за подготовка на екипировката с него се заеха шестима бивши астронавти, определени да го натъпчат с всичките знания, които му бяха необходими и които можеше да се усвои за краткото време до старта. Един от тях беше Хесбърг — нисъки усмихнат, държанието му излъчваше постоянна увереност. Дон Кейман взе половин ден отпуск, за да се сбогува със своята калугерка.
Ние бяхме запознати с всичко, Знаехме за решението да бъде изпратен Брад. Знаехме за тенденцията в развитието на екстраполацията, показваща с всеки изминал ден все по-положителни резултати от ефекта, който щеше да има стартът върху съдбините на света. Познавахме състоянието на Роджър. А за симулацията, извършвана от Нова Народна Азия знаехме най-добре от всички; всъщност тя беше съществен елемент от нашите планове за спасяването на расата.
13. Отвъд точката, след която няма връщане
За пътуването по Хофманова орбита до Марс са необходими седем месеца. Предишните астронавти, космонавти и синонавти ги намираха за страшно отегчителни. Във всеки един ден имаше 86400 секунди, а това, с което можеха да бъдат запълнени не беше много.
Роджър се различаваше от всички останали по две неща. Първо, това беше най-ценният пътник, превозван някога досега с космически кораб. В тялото му и около него бяха разположени плодовете на седемте милиарда долара, похарчени за проекта. Той трябваше да бъде щаден доколкото е възможно.
Освен това, той можеше да бъда щаден по уникален начин.
Биологичният му часовник бе изключен. Усещането му за време се определяше от компютъра.
Най-напред забавяха действието му постепенно. Хората като че започнаха да се движат по-бързо. Времето за хранене настъпваше преди да огладнее. Гласовете ставаха по-пискливи.
Когато стана ясно, че процесът върви успешно, увеличиха закъснението на системите му. Гласовете преминаха във високи пискливи неясни звуци, а после излязоха извън възможностите на възприятията му. Той почти не виждаше хората, освен като размазани движещи се проблясъци. Запечатаха стаята му — не защото се страхуваха да не избяга, а за да го предпазят от бързата смяна на деня и нощта.
Пред него се появяваха подноси със студена, като за пикник храна. Когато ги отблъскваше като знак, че не ги иска, те мигом изчезваха от погледа му.
Роджър знаеше какво става с него. Не му пукаше. Прие обещанието на Сюли, че това е за негово добро, че е необходимо и че всичко ще бъде наред. Смяташе, че Сюли ще му липсва и търсеше начин да й го каже. Имаше начин, но той бе толкова преходен; съобщенията за него бяха изписвани с тебешир върху една дъска като с магия. Когато той успяваше да реагира, откриваше, че някой отнася или изтрива написаното от него, преди още да е сигурен, че е бил разбран.
КАК СЕ ЧУВСТВАШ?
Взе тебешира и написа
ДОБРЕ.
Изнесоха дъската и донесоха друга със съобщението:
ЩЕ ТЕ ЗАВЕДЕМ НА МЕРИТ АЙЛЪНД.
Той отговори:
ГОТОВ СЪМ
Изнесоха дъската преди да успее да добави останалото, което той бързо надраска върху таблата на леглото си:
КАЖЕТЕ НА ДОРОТИ, ЧЕ Я ОБИЧАМ.
Искаше да прибави „и на Сюли“, но не успя навреме; внезапно таблата изчезна. Той вече не беше в стаята си. Понесоха го шеметно нанякъде. Мярна му се набързо входа на сградата, фантомния образ на някаква медицинска сестра — дали беше Сюли? — обърната с гръб към него, нагласяваща панталоните му. Като че леглото му излетя във въздуха, след това беше изнесено под блясъка на зимния ден, после — какво е това? Кола? Преди дори да успее да си отговори се намери във въздуха, разбра, че са го качили в хеликоптер, след това едва не му стана лошо. Усети как всичко се надига в гърлото му.
Телеметричните системи докладваха за състоянието му, а показанията им съответстваха на контролните. Все още му се струваше, че ще повърне, че е захвърлен в най-бурното море… Не беше.