Той разбираше, че никога няма да бъде съвсем същия. Нямаше начин да бъдат запазени собствените му органи и тъкани. Само можеха да бъдат заменени с еквивалентни. Трансплантираните органи и пластичната хирургия щяха да възвърнат хуманоидния му вид, но шансът да използва паспорта със старата си снимка беше минимален.
Но това нямаше особено значение за него. Никога не се беше смятал за особено красив. Беше доволен да знае, че отново ще има човешки очи — разбира се, не неговите собствени. Но лекарите обещаха да бъдат сини и отново да ги покриват мигли и клепки, а при известен късмет, смятаха те, щяха да могат отново да плачат. (От щастие, надяваше се Хартнет.) Сърцето му отново щеше да представлява шепа мускули и да изпомпва червена човешка кръв до крайниците и цялото му тяло. Гръдните мускули щяха да вкарват в белите му дробове въздух, а там естествените човешки алвеоли щяха да абсорбират кислорода и да освобождават въглеродния двуокис. Огромните фоточувствителни уши като на прилеп, (те създаваха доста проблеми, защото здравината им беше съобразена с гравитацията на Марс, но не и със земното притегляне, поради което често се налагаше да бъдат демонтирани и връщани за ремонт) щяха да бъдат разглобени и махнати. Кожата, толкова болезнено създадена и имплантирана, щеше по същия болезнен начин да бъде отстранена и заменена с човешка, която отново щеше да се изпотява и окосмява. (Собствената му кожа все още се намираше под плътното изкуствено покритие, но той не очакваше, че тя ще се запази по време на експеримента. Функциите й щяха да бъдат нарушени, докато се намираше под пластмасовия защитен слой. Почти сигурно бе, че през това време тя щеше да изгуби качествата си и щеше да се наложи да бъде заменена.)
Съпругата на Хартнет бе изтръгнала от него едно обещание. Беше го накарала да се закълне, че докато носи ужасяващата маска на киборг, няма да се появява пред погледа на децата си. За щастие децата бяха достатъчно малки, за да бъдат заблудени. а учителите, приятелите, съседите, родителите на съучениците им и всички останали бяха въвлечени в играта чрез разказвани на ухо истории за тропически кожни заболявания. Те бяха любопитни, но легендата проработи и никой не настояваше бащата на Тери да присъства на родителските срещи или съпругът на Бренда да участва в барбекютата, организирани в задния двор.
Самата Бренда Хартнет опита да не се среща с мъжа си, но след известно време любопитството прогони страха. Един ден тя се промъкна в помещението, докато Уили извършваше тестове за координация, карайки колело по червеникавите пясъци с кофа вода, сложена върху кормилото на велосипеда. С нея беше Дон Кеймън, който очакваше тя да припадне, да закрещи или да повърне. Тя не стори нито едно от тези неща, като учуди не само свещеника, но и самата себе си. Киборгът изглеждаше като изваден от японски филм на ужасите, за да бъде възприеман сериозно. Едва през нощта тя свърза съществото с уши на прилеп и кристални очи с бащата на своите деца. На следващия ден посети шефа на медицинската група и му каза, че Уили би трябвало да усеща нужда от полови контакти и че не вижда причина да не се срещне с него. Докторът трябваше да й обясни, че Уили не е намерил у себе си сили да й каже, че при сегашното му положение, тези функции са били счетени за излишни и по тази причина временно, хм, са били отстранени.
Междувременно киборгът се трудеше над тестовете и очакваше болките на всяка следваща трансплантация.
За него светът бе разделен на три части. Първата се състоеше от няколко помещения с налягане, съответстващо на височина около 2 500 метра над морското равнище, така че при необходимост в тях да можеха да влизат и излизат участниците в проекта, които след това усещаха само леко неразположение. Там спеше, когато можеше, и ядеше малкото, което му даваха. Непрекъснато беше гладен. Безуспешно се бяха опитвали да притъпят ненаситния апетит и да го изключат от усещанията му. Втората част беше помещение, в което се поддържаха нормални за Марс условия. В него Хартнет правеше гимнастически упражнения и изпълняваше тестовете, чрез които архитектите на новото му тяло можеха да наблюдават своето творение в действие. Третата част представляваше камера с ниско налягане върху колела, с която се придвижваше от личните си покои до отделението за тестове или до всяко друго място, където, макар и рядко, му се случваше да отиде.