Помещението с нормални за Марс условия приличаше на клетка от зоологическа градина, където можеше да бъде наблюдаван по всяко време. Камерата на колела не му предлагаше нищо освен очакването да бъде преместен на някое друго място.
Единствено в малкия двустаен апартамент, който официално се смяташе за негов дом, намираше известен комфорт. Там бяха неговият телевизор, неговата стереоуредба, неговият телефон, неговите книги. От време на време го посещаваше някой от аспирантите или асистент-астронавтите за партия шах или за кратък разговор, но гърдите им понасяха тежко натоварването, а дробовете напразно се опитваха да помпат въздух при налягане, съответстващо на 2 500 метра височина над морското равнище. Той очакваше тези посещения с нетърпение и се опитваше да ги направи по-дълги. Когато беше сам, разчиташе единствено на себе си. Рядко четеше. Понякога сядаше пред телевизора, независимо какво предаваха. Най-често „почиваше“. Поне така описваше този процес на посетителите си, като под това разбираше седене или лежане с визуална система в състояние на готовността. Сякаш лежиш буден със затворени очи. Сензорите му можеха да регистрират силна светлина, така както очите на заспал човек могат да усетят светването на лампа през затворените клепачи; звукът също можеше да проникне. В тези моменти мозъкът му скачаше от една мисъл на друга, връхлитаха го спомени за секс, храна, ревност, секс, гняв, деца, носталгия, любов… докато не закопнееше за облекчение и не получеше доза самохипноза, след което усещаше мозъка си напълно промит. След това в режим „почивка“ не правеше почти нищо съзнателно, докато нервната му система се прочистваше и подготвяше за новите болезнени усещания, а мозъкът му отброяваше секундите до края на полета и връщането на нормалното му човешко тяло.
А тези секунди бяха безчет. Той често ги пресмяташе. Седем месеца полет до Марс. Седем месеца обратно. В началото няколко седмици подготовка за старта и в края — за отдих, преди да започнат процедурите за възвръщане на собственото му тяло. Няколко месеца — никой не можеше да каже точно колко — необходими за хирургически операции и подмяна на отделните органи.
Секундите, доколкото можеше да ги пресметне приблизително, бяха четиридесет и пет милиона. Плюс-минус десет милиона. Той усещаше настъпването на всяка една от тях, разгръщането и отминаването й във вечността.
Психолозите се опитаха да го предпазят от това, като планират всяка минута от времето му. Опитаха се да го проучат с помощта на непочтени тестове и сканиране. Позволи им да надничат, но вътре в себе си запази цитаделата на уединението, където нямаше да ги допусне. Хартнет никога не се бе смятал за самовглъбен човек; знаеше, че е малко вятърничав, отворен и не крие нищо от живота си. На времето това му допадаше. Но сега, когато от него не бе останало нищо, освен дълбините на съзнанието му, ревностно ги пазеше.
Понякога му се искаше да знае как да изследва собствения си живот. Искаше му се да може да разбере причините, поради които вършеше това или онова.
Защо беше станал доброволец в тази мисия? Понякога се опитваше да си спомни, след което решаваше, че никога не е знаел. Дали защото Свободният свят се нуждаеше от марсианското жизнено пространство? Или защото желаеше славата на първи марсианец? За пари? Заради възможността да прати децата си в по-добри училища и колежи? Да спечели любовта на Бренда?
Вероятно причината беше някъде сред изброените, но все не успяваше да си спомни. Ако въобще някога е знаел.
Във всеки случай съдбата му беше предопределена. Единственото нещо, в което беше сигурен, бе, че път назад няма.
Щеше да им позволи да вършат всякакви диви, садистични експерименти с тялото му. Щеше да управлява космическия кораб и да го отведе до Марс. Щеше да прекара седем безкрайни месеца в орбита, щеше да слезе на повърхността, щеше да изследва, да определи границите на участъка, да запази „правото на собственост“, да вземе проби, да фотографира и анализира. Щеше отново да се издигне в космическото пространство и да преживее по някакъв начин следващите седем месеца на обратния път, за да им донесе цялата желана информация. Щеше да приеме медалите и поздравленията, лекциите и телевизионните интервюта, договорите за книги.
След което щеше да се остави в ръцете на хирурзите, за да върнат нормалния му вид.
Беше решил всичко това и беше сигурен, че ще го направи.
Имаше само един въпрос, който го терзаеше и на който не бе намерил отговор. Беше свързан със случайност, за която не бе подготвен. Когато за първи път се записа доброволец в програмата, съвсем откровено и честно му заявиха, че медицинските проблеми са много сложни и не докрай познати. При някои от тях щяха да се учат как да постъпват върху самия него. Беше възможно някои от решенията да са труднооткриваеми или погрешни. Можеше възвръщането на първоначалния му образ да се окаже, е, да речем, трудно. Това беше казано ясно още в самото начало, след което повече не бе повторено.