Донъли Кейман, бакалавър, магистър на хуманитарните науки, философ, Общество на Исус. Когато започна да отслужва литургията в женския параклис „Света Джуд“, на петдесетина километра извън града, в другия край на Тонка киборгът поглъщаше лакомо дневната си дажба. Дъвчеше трудно, защото липсата на упражнения беше причинила възпаление на венците му, а слюнката вече не се отделяше обилно, както би трябвало да бъде. Но киборгът ядеше с ентусиазъм, без да мисли за тестовете, които го очакваха през деня, а когато завърши, отправи тъжен поглед към празната чиния.
Дон Кеймън беше на тридесет и една години, най-известният в света марсолог — поне в Свободния свят. (Кейман допускаше, че старият Парнов от института „Шкловски“ в Новосибирск също знае това-онова.) Той беше още и свещеник. Ала не смяташе, че е повече едното, отколкото другото — работата му беше да изучава Марс, а личността му беше отдадена на свещеническия сан. Педантично и с радост пое нафората, отпи глътка вино и изрече финалното опрощение, после хвърли поглед към часовника си и подсвирна. Закъсняваше. Смени дрехите си за нула време. Понечи да шляпне момчето до олтара, което се хилеше, докато му отваряше вратата. Симпатяга. Кейман си помисли, че един ден и то можеше да стане свещеник и учен.
Облечен вече със спортна риза и бермуди, скочи в автомобила си. Беше класически модел, на колела, а не на въздушна възглавница, и можеше да се кара извън автонасочващите магистрали. Но пък къде ли можеше да се отиде извън магистралите? Набра лабораторията, включи главното захранване и разгърна вестника. Малката кола автоматично се насочи към магистралата, откри пролука в автомобилния поток, ускори рязко, мушна се в нея и понесе собственика си със сто и тридесет километра в час към службата.
Новините във вестника, както обикновено, бяха твърде лоши.
В Париж MФП нанесъл нов удар върху мирните преговори в Чандригар. Израел отказва да освободи Кайро и Дамаск. Военното положение в Ню Йорк сити, в сила вече петнадесет месеца, не могло да помогне на конвоя от Десета планинска дивизия, попаднал в засада, докато се опитвал да се промъкне през моста Бронкс-Уайтстоун в помощ на гарнизона в Ши Стейдиъм; петнадесет войника са убити, а колоната се завърнала в Бронкс.
Кеймън тъжно остави вестника. Наклони назад огледалото за обратно виждане, вдигна страничните стъкла, за да се предпази малко от вятъра, и започна да реше дългата си до раменете коса. Двадесет и пет пъти във всички посоки — това се бе превърнало в ритуал, откакто беше започнал да отслужва литургия. По-късно щеше отново да я среше, тъй като имаше уговорка да се срещне за обяд със сестра Клотилда. Тя беше почти решила, че иска да се освободи от някои от своите тържествени обети, и на Кейман му се искаше да подновят дискусията си колкото се може по-скоро и да я продължат колкото се може по-дълго, стига да беше удобно.
Тъй като разстоянието, което трябваше да измине, беше по-късо, пристигна в лабораторията малко преди Роджър Торауей. Двамата излязоха заедно, включиха колите си в системата за паркиране и се отправиха към стаята за брифинги с един и същ асансьор.
Докато заместник-директорът Гембъл де Бел се готвеше да стегне юздите на персонала на сутрешния брифинг, киборгът се намираше на тридесетина метра от него, гол, със сведена надолу глава, като орел с разперени криле. На Марс щеше да яде само храна с ниско съдържание на отпадъчни вещества, при това не много. На Земята се смяташе за необходимо да се използва макар и в ограничена степен отделителната му система, независимо от трудностите, произтичащи от измененията в тъканите и в обмяната на веществата. Хартнет се радваше на храната, но мразеше клизмите.
Ръководителят на проекта беше генерал. Научният ръководител беше известен биопсихолог, работил на времето с Уилкинс и Полинг, но спрял да се занимава с наука още преди двадесет години, за да се превърне във фигурант, съзнавайки, че само така може да се добере до слава и награди. Нямаше какво да прави в лабораториите, занимаваше се с връзките с тайнствените личности, които държаха ключа към парите.
Основната тежест на програмата падаше върху заместник-директора. Тази сутрин се беше натрупала камара от съобщения и доклади, които вече беше прочел.
— Кодирайте картината — нареди той от катедрата, без да вдигне поглед. На монитора над главата му гротескният профил на Уили Хартнет се разпадна на линии, след това се разсипа като сняг и отново възстанови нормалния си вид. (Камерата показваше само главата на киборга. Хората в залата не можеха да видят унизителното страдание, на което беше подложен Уили, въпреки че повечето от тях бяха доста наясно с нещата от сводките за състоянието му в ежедневния бюлетин.) Изображението загуби цвят. Растерът на образа сега беше по-груб и нестабилен, но вече отговаряше на изискванията за сигурност (в случай, че някой шпионин беше успял да се промъкне през кордона), а в края на краищата лицето на Хартнет не можеше да пострада кой знае колко от влошеното качество на изображението.