— Добре — рязко поде заместник-директорът, — чухте Даш снощи. Той не е дошъл тук, за да печели гласовете ви, той иска действия. Това искам и аз. И никакви гафове повече като този с фоторецепторите.
Обърна страницата и зачете:
— Сутрешен доклад за състоянието. Всички системи на командир Хартнет функционират задоволително с три изключения. Първо, изкуственото сърце не понася добре продължителните натоварвания при ниски температури. Второ, компютърната визуална система не е достатъчно чувствителна при честоти, по-високи от средно синьо — разочарован съм от това. Брад — добави той, като хвърли поглед към Александър Брадли, експерта по визуалните системи. — Знаете, че способността за възприемане на ултравиолетовото излъчване е от изключителна важност за проекта. Трето, възможностите за комуникация. Трябваше да признаем това пред президента снощи. Не му хареса, на мене също. Този микрофон в гърлото не работи. Нямаме ефективна гласова връзка при нормално марсианско налягане и, ако не успеем да се справим, ще трябва да се върнем към конвенционалните визуални системи. Осемнадесет месеца ще се окажат хвърлени на вятъра.
Той огледа стаята и се втренчи в специалиста по сърдечната дейност.
— Добре. А какво става с кръвообращението?
— Проблемите идват от задържането на топлина — отвърна Файнман отбранително. — Сърцето работи отлично. Да не искате да го проектирам за работа при безумни условия? Бих могъл, но ще стане над два метра. Оправете термичния баланс.При ниски температури кожата се затваря и не пропуска топлината. Естествено, че при понижаване на температурата нивото на кислорода в кръвта пада, а сърцето увеличава пулса си. Така би трябвало да бъде. Какво искате? В противен случай той ще припадне, вероятно от недостиг на кислород в мозъка. И какво ще стане тогава?
Високо от стената ги наблюдаваше безизразното лице на киборга. Той беше сменил положението си (клизмата беше приключила, подлогата — махната и вече можеше да седне). Роджър Торауей, който не се интересуваше особено от дискусията, оставаща далеч от неговата специалност, гледаше замислено киборга. Чудеше се какво ли си мисли старият Уили, слушайки подобни разговори. Роджър доста се беше поровил из психологичните изследвания върху Хартнет, тъй като тази материя будеше любопитството му, но не успя да научи много от тях. Беше сигурен, че знае защо. Всички те бяха подлагани хиляди пъти на подобни тестове, така че бяха придобили способност да отговарят на въпросите по начин, който би задоволил екзаминаторите. Почти всеки от работещите в лабораториите би трябвало да се е научил да го прави или съзнателно, или рефлекторно. Биха били фантастични покерджии, помисли си той и с усмивка си спомни партиите покер, изиграни с Уили. Тайничко намигна на киборга и вдигна палец. Хартнет не отвърна. По огромните червени, фасетирани очи беше невъзможно да се разбере накъде гледа.
— …Не можем да правим повече промени в кожата — настояваше специалистът по външната обвивка. — Вече се появява неудобството от голямата тежест. Ако поставим нови сензори, той ще се чувства сякаш през цялото време е облечен с мокър костюм.
За всеобща изненада от монитора прокънтя дрезгав глас:
— Как поо дяволите мисслите, че се чуувствам сссега?
Настана неловко мълчание, всички в стаята си спомниха, че предметът на спора им всъщност е жив човек. Тогава специалистът по кожата настоя:
— Още една причина. Ще се опитаме да я изтъним, да я опростим и да намалим част от теглото й. Не да я правим по-сложна.
Заместник-директорът вдигна ръка.
— Вие двамата ще работите заедно — нареди той на опонентите. — Не ми обяснявайте какво не можете да направите. Аз ви казвам какво трябва да се направи. А сега, ти, Брад. Какво става с границата на зрението?