Александър Брадли, бакалавър на естествените науки, електронен инженер, доктор по медицина, доктор на естествените науки, о.з. полковник от морската пехота на САЩ. Докато Брадли напускаше залата и сериозното му изражение за пред събранието се смени с по-естествена, открита радост, налягането около киборга, предшествуващо преминаването му в камерата с нормални за Марс условия започна да намалява. Хората от контролния екип бяха някак загрижени. Въпреки че по лицето му не можеше да се прочете някакво чувство, данните от сърдечната дейност, дишането и другите жизнени функции, които се подаваха постоянно към тях, показваха, че състоянието на киборга е доста напрегнато. Предложиха да отложат тестовете за известно време, но той отказа сърдито:
— Не знаете ли, че почти предстои война? — попита с продрания си тембър и повече не проговори.
Решиха да продължат с тестовете, но да проверят отново психическото му състояние, веднага след като завършат.
Александър Брадли беше на десет години, когато загуби баща си и едното си око. Неделята след Деня на благодарността цялото семейство се връщаше от църква. Беше застудяло. Утринната слана покриваше пътя с незабележим тънък хлъзгав слой. Бащата на Брад караше много предпазливо, но и пред него, и зад него, и в насрещното платно имаше коли и, принуден да поддържа скоростта на колоната, той отговаряше кратко на въпросите на останалите от семейството. Внимаваше, но не достатъчно. Когато се случи нещастието, не можа да направи нищо, за да го предотврати. На Брад, който бе седнал до баща си на предната седалка, му се стори, че колата, която се движеше насреща им, на около тридесетина метра от тях се завъртя, бавно и спокойно, сякаш правеше ляв завой. Но там нямаше път. Баща му натисна спирачката. Колата им се забави и поднесе. Няколко секунди момчето наблюдаваше как другата кола се плъзгаше странично към тях. Тържествено, бавно и неизбежно. Никой не каза нищо — нито Брад, нито баща му, нито майка му от задната седалка. Никой не направи нищо, всички седяха вдървени по местата си, като на снимка за плакат на Националния съвет за движение по пътищата. Баща му стискаше вдървен волана, вперил поглед в отсрещната кола. Другият шофьор ги гледаше с широко отворени изумени очи. Никой не помръдна до удара. Въпреки поледицата триенето ги забави и относителната им скорост беше не повече от четиридесет километра в час. Но тя се оказа достатъчна. И двамата шофьори загинаха — бащата на Брад бе прободен, а другият мъж — обезглавен. Въпреки предпазните колани Брад и майка му получиха счупвания, порязвания и натъртвания, както и вътрешни наранявания; тя загуби подвижността на лявата си китка завинаги, а синът й — едното си око.
Двадесет и три години по-късно Брад все още сънуваше този миг. Будеше се разтреперан от уплаха, потънал в пот, с вик на жадните за глътка въздух устни.
Но случилото се имаше и добри страни. Той откри, че с цената на едно око могат да бъдат получени значителни предимства. Първо, баща му имаше застраховка „Живот или инвалидност“ полза на всички засегнати. Второ, нараняването го отърва от казармата и му позволи да постъпи във Военноморските сили като цивилен, когато търсеше поле за професионална изява. Трето, даде му приемливо извинение да не поема неразумни рискове или по-уморителни задължения в младежката си възраст. Никога не му се беше налагало да доказва смелостта си в силови спортове и винаги имаше извинение за онези физически упражнения, които мразеше.
Най-голямото предимство беше, че получи образование. Според условията на програмата „Помощ за увредени деца“, държавната система за социално осигуряване отпусна средства за образованието му в училището, колежа и след това в университета. Даде му четири научни степени и го превърна в един от световноизвестните специалисти в областта на визуалните системи. След направената равносметка това се оказа добра сделка. Дори на другата страна на везната да се поставеше отрицателният фактор — майка му, която прекара останалите десет години от живота си в непрекъснати болки и страдание, все пак си струваше.
Брад се включи в проекта „Човек плюс“, защото беше най-добрият, когото можеха да намерят. Той избра да работи във Военноморските сили, защото никъде другаде не можеше да намери по-добър материал за експерименти, както в полевите болници на Танзания, Борнео или Цейлон. Работата му беше забелязана във висшите ешелони на военните. Те не приеха Брад, те го призоваха под знамената.