И така, стигаме до киборга. Брадли беше осигурил свързващото звено между сложните рубинени очи и страдащия от болка човешки мозък на Уили Хартнет, брънката, която филтрираше, интерпретираше и преподреждаше всичко, постъпващо във визуалната система на киборга. „Очите“ му виждаха всичко, дори в ултравиолетовата и инфрачервената част от спектъра. Мозъкът не би могъл да се справи с такъв огромен поток от информация. Свързващото звено, създадено от Брадли, редактираше и отсяваше само най-важните битове.
Конструкцията му беше гениална, защото Брадли беше наистина изключително добър в единствената област, в която го биваше. Но самият той не беше там, за да го инсталира. И тъй, историята на света се промени, защото Брад имаше уговорена среща, защото президентът на Съединените щати трябваше да влезе в банята и защото двама китайци — господата Синг и Сун, искаха да вкусят пица.
Джери Уайднър, главният асистент на Брад, наблюдаваше бавния и тежък процес на начално установяване на визуалната система на киборга. Това беше нервна, пипкава работа. Като почти всички процедури, които трябваше да бъдат извършени с Уили Хартнет, тя беше придружена с максимален дискомфорт за него. Чувствителните нерви на клепача отдавна бяха отстранени; в противен случай щяха да се гърчат от болка ден и нощ. Но той усещаше какво става — ако не като болка, то като физически притесняващо чувство, че някой прокарва инструмент с остри ръбове по най-чувствителната част от тялото му. Истинското му зрение беше превключено в режим на изчакване, така че виждаше само мъгляви движещи се сенки. Беше му дошло до гуша. Мразеше всичко.
Лежеше вече повече от час, докато Уайднър и останалите се опитваха да променят потенциалите, разчитаха показанията и разговаряха на своя професионален жаргон. Когато накрая останаха доволни от напрежението на полето на визуалната му система и му позволиха да стане, той неочаквано загуби равновесие.
— По дяволите — изръмжа. — Пак ми е замаяно.
— Май ще трябва да поискаме проверка за виенето на свят — отвърна Уайднър притеснено.
Последва ново тридесетминутно закъснение, през което екипът по равновесието проверяваше рефлексите му, докато той не избухна отново:
— Исусе, прекратете това. Мога да осстана на един крак през сследващите двадессет часа, но какво доказзва това?
Но те продължаваха да го държат на един крак, като измерваха колко близко може да събере върховете на пръстите си, за да пипне нещо при положение, че визуалната му система е в режим на изчакване.
Накрая екипът обяви, че е доволен, но Джери Уайднър не беше. И преди се беше получавало виене на свят, но причината никога не беше проследявана нито до вградения механичен хоризонт, нито до стремето и наковалнята — онези миниатюрни кости в ухото, чрез които природата решава задачата за равновесието. Уайднър не знаеше, че проблемът се крие в междинното филтриращо звено, за което отговаряше, но каквото не знаеше — не знаеше. Искаше му се Брад вече да беше се върнал от безкрайния си обяд.
По същото време, от другата страна на земното кълбо, имаше двама китайци, Синг и Сун. Те не бяха герои от тъп виц. Това бяха истинските им имена. Прапрадядото на Синг беше умрял върху дулото на руско оръдие след неуспеха на Праведния Хармоничен Юмрук да изгони белите дяволи от Китай. Баща му го беше заченал на Лонг Марч и умрял, преди той да се роди, в битка срещу войниците на Чан Кайшъ. Синг беше почти деветдесетгодишен. Беше стискал ръката на другаря Мао, беше отклонявал течението на Жълтата река по време на наследниците на Мао и сега надзираваше най-големия хидротехнически проект в австралийския град Фицрой Кросинг. Това беше първото му продължително пътуване извън територията на Нова Народна Азия. Той мечтаеше по време на това пътуване да направи три неща:да гледа нецензуриран порнографски филм, да изпие бутилка оригинален скоч от Шотландия, а не от Народна провинция Хоншу, и да опита пица. С колегата си Сун беше отпочнал скоча, беше открил къде може да гледа филма и сега смяташе да опита пицата.