Като излезе навън, го хвана заместник-директорът:
— Адски въшлива история — започна той. — Смятам, знаете, че сте…
— Зная — отвърна Торауей, доволен, че гласът му беше спокоен.
— Ще трябва да открием бързо какво се е случило. След деветдесет минути свиквам събрание в кабинета си. Ще бъде готов първият доклад от аутопсията. Искам да присъстваш.
Роджър кимна, погледна часовника на ръката си и бързо се отдалечи. Най-важното нещо, помисли си той, е да се движи, сякаш е прекалено зает, за да бъде прекъсван. За нещастие не можеше да измисли нищо, което би трябвало да свърши или поне да се прави, че трябва да свърши, за да избегне разговорите с колегите. Не, не разговорите. Той искаше да се усамоти, да помисли за себе си. Не се страхуваше. Не упрекваше съдбата. Просто не беше подготвен да разбере какви щяха да бъдат последиците от смъртта на Уили Хартнет за собствената му съдба, поне не точно в този момент…
Вдигна поглед; някой го викаше по име.
Беше Джон Фрийлинг, хирург-асистент по сензорни системи при Брад, който търсеше шефа си.
— Защо? Не. — отвърна Торауей, доволен да разговаря за нещо различно от смъртта на Уили и неговото собствено бъдеще. — Не зная къде е. Мисля, че отиде на обяд.
— Преди два часа. Здраво ще го настъпят по опашката, ако не успея да го намеря преди срещата при заместник директора. Не съм сигурен, че ще успея да отговоря на всички въпроси, а не мога и да тръгна да го търся, тъй като ще донесат киборга в моята лаборатория и трябва да…
— Ще го потърся вместо теб — отвърна Торауей припряно. — Ще му се обадя в къщи.
— Опитай. Никой не отговаря. А той не е оставил друг номер, където може да бъде потърсен.
Торауей кимна и внезапно почувства облекчение, че е намерил нещо, с което да се занимава.
— Познаваш Брад — отвърна. — Знаеш го какъв е коцкар. Ще го намеря. — Той взе асансьора до административния етаж, сви по коридора и потропа на вратата с надпис „Административна статистика“.
Функциите на хората зад тази врата нямаха нищо общо със статистиката. Вратата не се отвори веднага; вместо това едно синьо око го погледна през шпионката.
— Аз съм полковник Роджър Торауей, спешно е.
— Момент — отвърна момичешки глас; чу се тропане и скърцане, след което вратата се отвори и Торауей влезе. В стаята имаше четирима души с цивилни дрехи, които изглеждаха съвсем обикновени, както трябваше и да се очаква. Всеки имаше старомодно бюро с повдигащ се капак, никой не би предположил, че може да види в космическа агенция такива бюра. Капаците можеха да се свалят, за да прикрият онова, което е върху бюрото, и в момента бяха спуснати.
— Става дума за Александър Брадли — започна Роджър. — Необходим е по спешност след около час, а в отдела му не могат да го намерят. Командир Хартнет е мъртъв и…
— Знаем за командир Хартнет — отвърна момичето. — Искате ли ние да намерим доктор Брадли?
— Не, аз ще го потърся. Но очаквам да ми кажете откъде да започна. Зная, че имате данни за всеки от нас, извънслужебни занимания и т.н. — той не трепна, но усети колебанието в гласа си.
Момичето го погледна твърдо.
— Той вероятно е в…
— Почакай — извика сърдито мъжът от бюрото до нея.
Тя тръсна глава и продължи без да го погледне:
— Опитайте в хотел „Черо-Стрип Ховър“. Обикновено използва името Бекуит. Мога да ви дам номера. Може би ще е по-добре, ако свършим тази работа вместо вас, защото…
— О, не — настоя Торауей, решен да запази за себе си тази дребна задача. — Важно е да говоря лично с него.
— Доктор Торауей, аз наистина ви предлагам да оставите това на нас… — поде младият мъж.