— Защо… не, господин президент! Е, донякъде.
Президентът кимна.
— Бихте били луд, ако не си го мислехте, поне донякъде. Знаете ли, всичко това е истина. До известна степен. Истина е, че бих ви обещал всичко, че бих ви наговорил куп лъжи, всичко което ми дойде наум, само и само да стигнете до Марс. Но има и друго, което също е истина. Ние всички участвахме в създаването ви. Ние се нуждаем от вас. На прага сме на война, ако не направим нещо да я спрем. Може да изглежда глупаво, но прогнозите за бъдещето показват, че единственият начин да я спрем, е да ви изпратим на Марс. Не ме питайте защо. Правя само каквото ми казват учените, а те твърдят, че този извод е потвърден от компютрите.
Крилата на Роджър неуморно трептяха, но очите му бяха приковани върху президента.
— Така че — продължи Дашътайн измъчено, — аз съм на вашите услуги, Роджър. Кажете ми какво искате. Уверявам ви, че ще направя всичко, за да го получите. Можете да използвате този телефон по всяко време, през деня или през нощта. Ще ви свържат с мен. Ако съм заспал, можете да ме събудите. Ако може да почака, оставете ми съобщение. Тук повече няма да се опитват да ви прекарват, дори да предположите, че става нещо такова, кажете ми и аз ще го спра. Исусе — засмя се той, като се надигна от стола, — знаете ли какво ще пише за мене в историята? „Фиц-Джеймс Дашътайн, 1943–2026 година, четиридесет и вторият президент на Съединените щати. По време на управлението му човечеството създава първата самоподдържаща се колония на друга планета.“ Това е всичко, което ще получа, Роджър, ако въобще бъде толкова много… а вие сте единственият човек, който може да ми го даде. Е — продължи той, отправяйки се към вратата, — в Палм Спринг ме очакват на една правителствена конференция. Трябваше да бъда там преди шест часа, но осъзнах, че вие сте много по-важен от тях. Целунете Дороти вместо мен. И ми се обаждайте. Ако няма от какво да се оплачете, звъннете за едно „здрасти“. По всяко време.
Той си тръгна, а смаяният астронавт продължи да гледа подире му.
Както и да го погледнеш, мислеше си Роджър, беше наистина ефектно представление, което поражда в душата благоговение и задоволство. Като се изключат 99 процента празни приказки, оставащото е повече от удовлетворително.
Вратата се отвори и влезе Сюли Карпентър, леко уплашена. Носеше фотография в рамка.
— Не знаех, че се движиш в такава компания. Искаш ли това?
Беше снимка на президента, надписана: „За Роджър от неговия почитател Даш.“
— Мисля, че да — каза Роджър. — Можеш ли да я окачиш на стената?
— Щом е снимка на Даш — може. Има самозалепваща се джаджа. Тук става ли? — тя я притисна на стената близо до вратата и отстъпи крачка да и се полюбува. След това се огледа, примига и извади изпод престилката си черен апарат с размерите на цигарена кутия. — Усмихни се и кажи „зе-ле“ — нареди тя и щракна. — Няма да ме издадеш, нали? Добре. А сега трябва да тръгвам, в момента не съм дежурна, но ми се искаше да намина при теб.
Роджър се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Нещата стремително се променяха. Не беше забравил вътрешната си болка от откритието, че е кастриран, и не беше изключил Дороти от мислите си. Но вече не възприемаше болезнено и двете неща. Имаше предостатъчно нови, много по-приятни неща, за които да мисли.
Споменът за Дороти му напомни за подаръка й. Отвори го. Беше керамична купа в меки тонове, украсена изобилно с плодове. На картичката пишеше: „Така искам да ти кажа, че те обичам.“ И беше подписана „Дороти“.
Всички параметри на Торауей вече бяха стабилни и ние се подготяхме за включване на медиаторните схеми.
Този път Роджър беше добре инструктиран. Брад бдеше неотлъчно над него — след като понесе голяма част от ругатните на президента, вече беше дисциплиниран и прилежен. Ние организирахме контрола върху включването на медиаторните схеми, както и буферирането на четенето и записа на данни от 3070 в Тонка върху новия преносим компютър в Рочестър, Ню Йорк. Точно по това време Тексас и Оклахома преживяваха поредния режим на тока, който усложняваше предаването на данни, а грипната епидемия все още намаляваше ефективността на хората от персонала. На нас определено не ни достигаха ресурси.