Светът загазваше в съответствие с прогнозите. Разбирахме това. Продължавахме работата си, а когато някой от участниците в проекта биваше обхванат от съмнения, заповедите на президента му възвръщаха увереността. На всяко табло за съобщения, в повечето от помещенията, бяха изписани думите на Даш:
Вие се грижете за Роджър Торауей, а аз ще се покрижа за останалия свят.
Фиц-Джеймс Дашътайн
Ние не се нуждаехме от подтикване, защото знаехме значението на проекта. Бъдещето на нашата раса зависеше от него. В сравнение с това нищо друго нямаше значение.
Роджър се събуди в пълен мрак.
Бе сънувал и за миг видение и реалност странно се бяха смесили. Беше много отдавна; той, Дороти и Брад бяха отишли с неколцина приятели, които имаха лодка, до езерото Тексома, а вечерта пяха под звуците на китарата на Брад, докато съзерцаваха издигащата се над водата огромна пълна луна. Стори му се, че отново чува гласовете им… но когато се заслуша по-внимателно, отърсвайки се от съня, осъзна, че няма нищо.
Нищо. Това беше странно. Не се чуваше нито звук, нито мъркането на телеметричните монитори покрай стената, нито шепота от залата навън. Колкото повече опитваше, с цялата увеличена чувствителност на новите си уши, не можеше да улови никакъв звук. Нямаше и светлина. Никакви цветове, нищо, освен слабите мъжделиви отблясъци от собственото му тяло и неясното сияние от решетката на климатика.
Опита се да се раздвижи, но откри, че е завързан за леглото.
За момент ужас скова съзнанието му: уловен в капан, безпомощен, самотен. Дали го бяха изключили? Може би нарочно бяха затъмнили възприятията му? Какво ставаше?
До ухото му се обади слаб глас:
— Роджър? Аз съм Брад. Мониторите показват, че си буден.
Обзе го облекчение:
— Да — успя да изрече, — Какво става?
— Въвели сме те в среда без сензорни дразнители. Чуваш ли още нещо освен гласа ми?
— Нито звук — отвърна Роджър. — Абсолютно нищо.
— А светлина?
Роджър съобщи за мъждивите сияния от затоплените места.
— Това е всичко.
— Добре — отвърна Брад. — А сега, Роджър, ще раздвижваме функциите на новата ти нервна ситема малко по малко. Прости звуци. Прости рисунки. Монтирали сме диапроектор над леглото ти и екран до вратата — ти, разбира се, не можеш да го видиш, но той е там. Това, което ще направим… почакай малко. Катлийн държи на всяка цена да говори с теб.
Слаби звуци от триене и тътрене, а после гласът на Катлийн Даути:
— Роджър, този глупак забрави нещо важно. Знаеш, че липсата на сензорни усещания е опасна.
— Чувал съм — отвърна Роджър.
— Според експертите най-тежко се понася чувството на безсилие да се преодолее тази липса. Така че щом започнеш да се чувстваш зле, просто говори; някой от нас винаги ще бъде тук, за да ти отговаря. Брад или аз, Сюли Карпентър или Клара.
— Всички ли сте там сега?
— О, Боже, да, а също и Дон Кейман, и генерал Скейниън, и, по дяволите, половината от персонала. Компания няма да ти липсва, Роджър. Обещавам. Така. Какво ще кажеш за гласа ми, създава ли ти неприятни усещания?
Той се замисли.
— Не особено. Звучиш малко като скърцане на врата.
— Това е лошо.
— Не мисля. Ти през цялото време звучиш по подобен начин, Катлийн.
Тя се захили.
— Веднага ще млъкна. А какво ще кажеш за гласа на Брад?
— Нищо особено. Или, всъщност, не съм съвсем сигурен. Бях в нещо като дрямка и за момент ми се стори, че пее „Аура Лий“, акомпанирайки си на китара.
— Това е интересно, Роджър! — прекъсна го Брад. — А как ти звучи в момента?
— Не, сега гласът си е твоят.
— Е, параметрите ти са добри. Ще се върнем по-късно към това. А сега ще ти подаваме прости образи, с които да боравиш. Както каза Катлийн, можеш да говориш с нас по всяко време и ние ще ти отговаряме, ако искаш. Но за момента няма да приказваме много. Нека визуалните схеми да поработят самостоятелно, преди да нарушим нещата с внезапен образ или звук, става ли?