— Какво, пръстите ми?
— Е, аз свиря на китара от деветгодишна и ако спра за две седмици мазолите на пръстите ми изчезват и трябва да започвам всичко отначало. Твоите пръсти нямат този проблем; те са достатъчно твърди и издръжливи за идеален акорд по струните още от първия път.
— Добре, само че трябва да знам за какво говориш. Какво е „акорд“?
— Натисни ги. Ето така. — Тя дрънна по струната сол, след това ре и до. — Сега опитай ти. Единственото нещо, за което трябва да внимаваш, е да не влагаш прекалено много сила. Трошлива е. — Подаде му китарата.
Той сви палеца си над струните, както я бе виждал да прави.
— Добре — поздрави го Сюли. — Сега изсвири сол. Закръгли пръста върху трета позиция на горната струна ми — ето там. Първият пръст върху втора позиция на ла. Средният пръст на трета позиция на долно ми. — Тя водеше ръцете му. — Сега ги удари.
Той удари струните и я погледна.
— Хей. Става добре.
Тя се усмихна и го поправи.
— Не добре. Отлично. А сега — до. Палецът на втора позиция върху струна си, средният пръст тук, безименният — там… Добре. А сега ми изсвири сол.
За негово учудване Роджър изсвири перфектен акорд.
Тя се усмихна.
— Виждаш ли? Брад беше прав. След като веднъж си опитал един акорд, вече го знаеш; 3070 го запомня вместо теб. Това, което трябва да направиш, е да помислиш „сол акорд“ и пръстите ти сами ще го правят. Сега си — продължи тя с тъга — около три месеца по-напред от мен, когато започнах да свиря на китара.
— Много е хубаво — каза Роджър, като опита три акорда един след друг.
— Това е само началото. Сега изсвири четири такта, нали знаеш едно, две, три, четири. Със сол струна… — Тя слушаше, след това кимна. — Добре. Сега: сол, сол, сол, сол, сол, сол, сол, до, до, сол, сол… Добре. Сега отново, само че този път след до, до изсвири ре, ре, ре… Пак добре. Сега и двете, едно след друго…
Той свиреше, а тя запя:
„Кумбая, господарю мой! Кумбая, господарю мой! Kумбая…“
— Е-хей — извика Роджър доволен.
Тя поклати слисано глава.
— Три минути, откакто взе китарата, и вече си готов да акомпанираш. Ето, донесла съм ти школа с акорди и някои лесни парчета. Когато се върна, трябва да ги свириш всичките, а аз ще ти обясня подръпването, удрянето по струните и глисандото.
Показа му как да разчита всеки акорд и го остави щастливо да разгадава първите шест модулации на фа.
Когато излезе от стаята, тя поспря, за да свали контактните си лещи, и се насочи към кабинета на директора. Секретарката я покани да влезе.
— Той е щастлив с китарата, генерале! — докладва тя. — Повече отколкото с жена си.
Върн Скейниън кимна и завъртя ключа на системата за връзка върху бюрото: акордите на „Кентъки бейб“ се носеха от стаята на Роджър. Изключи я и продължи:
— За китарата ясно, майор Карпентър. А съпругата му?
— Страхувам се, че я обича — каза тя бавно. — Това донякъде е добре. Но от определен момент нататък мисля, че ще имаме неприятности. Мога да му помагам, докато е тук, в тази сграда, но той ще бъде дълго време самотен и тогава… не знам.
— Изплюйте камъчето, майор — остро нареди генералът.
— Мисля, че ще му липсва повече, отколкото може да понесе. И сега е доста зле. Наблюдавах го, докато гледаше записа. Не помръдна нито мускул, абсолютно концентриран, не искаше да изпусне нищо. А когато се озове на шестдесет милиона километра от нея? — Всичко е записано, генерале. Ще включа компютърната симулация и след това може би ще бъда по-точна. Но съм загрижена.
— Ти си загрижена! — обади се Скейниън остро — Даш ще ме побърка, ако го изстреляме и там се случи нещо с него.
— Какво мога да ви кажа, генерале? Нека се занимая със симулацията. може би след това ще мога да предложа какво да правим.
Тя седна без покана и притисна челото си с ръце.
— Двойственият живот изтощава, генерале. Осем часа като медицинска сестра и още осем като психоаналитик не е шега работа.
— Назначение за десет години в Антарктика е още по-кофти — простичко отвърна Върн Скейниън.
Самолетът на президента беше достигнал обичайната височина на полета — 31 000 метра и увеличи скоростта си до Мах 3 и нещо — доста по-бързо, отколкото бе обичайно дори за президентския СВ-5. Президентът бързаше.
Конференцията в Мидуей Съмит току-що беше приключила с провал. Изтегнат в креслото със затворени очи, преструвайки се, че спи, за да избегне разговорите с придружаващите го сенатори, Даш мрачно преценяваше възможностите. Не бяха много.