Не беше разчитал кой знае колко на конференцията, въпреки че всичко беше започнало доста добре. Австралийците дадоха да се разбере, че биха приели ограничено сътрудничество с Нова Народна Азия при разработването на вътрешността на континента, в случай, че получат подходящи гаранции, и т.н. и т.н. Делегацията на Нова Народна Азия обсъди въпроса и съобщи, че биха били щастливи да дадат гаранции, тъй като техните истински цели са единствено задоволяването в максимална степен на жизнените потребности на всички хора по Земята, независимо от остарелите национални различия, граници и т.н. Самият Даш потресе съветниците си с твърдението, че Америка нямала други интереси на тази конференция, освен осигуряването на административна помощ на двамата си скъпи съседа, че не търсела нищо за себе си и т.н., Въобще през първите два часа изглеждаше, че конференцията може да донесе и полезни резултати.
След това навлязоха в подробностите. Азиатците предложиха армия за обработване на почвата от един милион души, керван от танкери, превозващи три милиона галона концентрирана тиня от каналите на Шанхай на седмица. Австралийците приемаха тинята, но не искаха и да чуят за повече от 50 000 азиатски работници. Също така учтиво отбелязаха, че ще бъдат използвани австралийска земя и австралийско слънце, следователно зърното, което ще израсте, също ще бъде австралийско. Представителят на Държавния департамент напомни на Даш за американските задължения в Перу и Даш настоя с натежало сърце поне за 15 процента за добрите съседи от Южна Америка. Духовете се разбуниха. Инцидентът, който преля чашата на търпението, се оказа една совалка на Нова Народна Азия, която излетя от пистата на Санд Айлънд, попадна сред ято чернокраки албатроси, разби се и изгоря в лагуната пред погледите на намиращите се на терасите на Холидей Ин участници в конференцията. Последва размяна на обвинения. Японският член на делегацията на Нова Народна Азия си позволи да изтъкне, че американското настояване конференцията да сепроведе на мястото на една от най-известните битки от Втората световна война е преднамерено и обидно за азиатците. Австралийците заявиха, че успяват да контролират популацията на техните албатроси и се учудват, че американците не могат да сторят същото. Резултатът от трите седмици подготовка и двата дни надежда бе кратко съобщение, че трите страни са се споразумели да продължат разискванията. Някога. Някъде. Не много скоро.
Но всичко това означаваше, призна пред себе си Даш, полюлявайки се с креслото, че конфронтацията вече става очевидна. Някой би трябвало да отстъпи, но никой нямаше да го стори.
Той отвори очи и си поръча кафе. Когато му го донесоха, пристигна и бележка от един от сенаторите, надраскана върху бланка на Белия дом: „Г-н президент, трябва да уточним прокламацията за бедствените райони, преди да кацнем.“
Даш я смачка. Сенатор Толтрий непрекъснато се оплакваше: водата в езерото Алтус била намаляла пет пъти, туризмът в Арбъкълските планини загивал, защото водопадът Търнър Фолз останал без вода, щатският панаир трябвало да бъде отменен поради прашните ветрове, Оклахома трябвало да бъде обявена за бедствена зона. Щатите са петдесет и четири, помисли си Даш, и ако се вслушвам във всички сенатори и губернатори, трябва да обявя всичките за бедствени зони. В действителност имаше само една. Тя обхващаше целия свят.
А аз се натисках за президентското кресло.
Мисълта за Оклахома го върна към Роджър Торауей. За момент си помисли да нареди на пилота да обърне към Тонка. Но срещата с Обединението на ръководителите на персонала не търпеше отлагане. Трябваше да се задоволи с телефона.
Всъщност на китарата свиреше не той, а 3070, който беше съхранил всички подпрограми и нареждаше на пръстите да правят каквото изискваше мозъкът. Беше му необходим по-малко от час, за да научи всички акорди от ръководството и да ги използва в различна последователност без всякакво усилие. Още няколко минути за запис долу, в паметта на компютъра, на значението на някои знаци от музикалното петолиние; след това вътрешните му часовници са справиха с различните темпа и вече не трябваше да мисли за ритъма. С мелодията се справи като изучи коя позиция на кой акорд отговаря и на коя нота от петолинието; веднъж записано в паметта на компютъра, съответствието между печатните музикални символи и допира до струните беше запечатано завинаги. На Сюли й бяха нужни десетина минути, за да му покаже как да повишава и понижава звука с половин тон, след което пръснатите по петолинието диези и бемоли вече не го притесняваха. Дърпането на струните: за човешкия мозък са достатъчни две минути, за да се разбере принципа, и стотици часове упражнения, за да го овладее до съвършенство; палец на ре струна, безименен на горна ми струна, среден на си струна, палец на ла, безименен на ми, среден на си и така нататък. Две минути за научаване бяха достатъчни за Роджър. Оттам насетне подпрограмите управляваха пръстите и единственото ограничение на темпото бе скоростта, с която струните можеха да вибрират, без да се скъсат.