— Благодаря, господин президент.
Върн Скейниън беше директор на лабораторията към института по космическа медицина „Грисъм Мемориъл“. Освен това беше о.з. генерал и действаше като такъв. Той свери часовника си, погледна към асистента си (понякога го наричаше „офицер“), очаквайки потвърждение, и каза:
— Има няколко минути преди командир Хартнет да завърши тестовете за загрявка. Можем да го видим по вътрешната видеовръзка. След това ще се опитам да ви разкажа какво ще стане днес.
В залата притъмня.
Екранът на видеопроектора зад подиума просветна. Чу се скърцане от преместването на стол, който един от „сервитьорите“ примъкваше за президента. Той промърмори нещо. Столът беше върнат обратно. Президентът кимна в бледата светлина на проектора и отправи поглед към екрана.
На екрана се появи човек.
Но той не приличаше на човек. Казваше се Уил Хартнет. Беше астронавт, демократ, методист, съпруг, баща, любител тимпанист, превъзходен танцьор; но човешкото око не можеше да долови нито едно от тези неща. Видът му беше чудовищен.
Въобще не приличаше на човек. Очите му бяха червени сфери, изградени от блестящи фасети. Ноздрите представляваха нагъната плът муцуна на къртица. Кожата му беше изкуствена, с тен, придобит като че ли от дълго излагане на слънце, но структурата й приличаше на кожата на носорог. Нищо по него не напомняше за естествения му вид. Очите, ушите, дробовете, носът, устата, кръвоносната система, центровете на възприятията, сърцето, кожата — всичко беше заменено или подсилено. Но видимите промени бяха само върха на айсберга. Извършеното вътре в тялото беше много по-сложно и много по-важно. Той беше изграден отново с единствената цел да може да се приспособи и да оцелее на Марс без външна допълнителна помощ.
Той беше киборг — кибернетичен организъм, получовек, полумашина, две части, проникнали една в друга така, че Уил Хартнет, когато се погледнеше в огледалото в редките случаи, в които му позволяваха да стори това, сам не знаеше кое от него си е негово и кое е било добавено.
Приглушен възглас изпълни залата, независимо, че повечето от присъстващите бяха участвали при създаването на киборга; независимо, че всички го бяха виждали на снимка, по телевизионната система или на живо. Камерата беше уловила киборга в момент, когато правеше безкрайни силови упражнения. Фокусът бе на тридесетина сантиметра над странно оформената му глава и, когато Хартнет се изправи, очите му се изравниха с камерата, а фасетите проблеснаха.
Изглеждаше странно. Припомняйки си старите филми от безкрайните часове в детството, прекарани пред телевизионния екран, Роджър осъзна, че старият му приятел изглежда много по-неземен от рисуваните моркови или гигантските бръмбари от филмите на ужасите. Хартнет беше роден в Дънбъри, Кънектикът. Изкуствените части и органи на тялото му бяха произведени в Калифорния, Оклахома, Алабама или Ню Йорк. Но нищо в него не изглеждаше човешко, или поне земно. Той приличаше на Марсианец.
Ако приемем, че формата произтича от функциите, той си беше марсианец. Беше направен да живее на Марс и в известен смисъл вече беше там. Лабораториите на „Грисъм“ притежаваха най-добрите симулатори, наподобяващи условията на червената планета. Хартнет правеше физически упражнения върху железоокисен пясък, в камера с налягане 10 милибара — сто пъти по-ниско от атмосферното извън двойните стъклени стени. Температурата на разредения газ около него не надхвърляше четиридесет и пет градуса под нулата. Гроздове ултравиолетови лампи обливаха всичко със спектъра на слънчевата светлина, падаща върху повърхността на Марс през зимните дни.