Намираше се почти на километър от купола, и продължаваше да тича леко под топлите слънчеви лъчи, всяка стъпка попадаше точно на място където щеше да намери сигурна опора и с всяка стъпка се издигаше уверено нагоре и напред. Визуалната му система работеше в режим на нискоенергийно наблюдение, като възприемаше всичко в подвижно зрително поле с формата на капка, като върхът й беше на мястото, където се намираше, а изпъкналата част, широка петдесет метра, се простираше на повече от сто метра пред него. Но не беше в неведение и за останалата част от околността. Ако се появеше нещо необичайно — най-вече ако нещо започнеше да се движи — той щеше да го види веднага. Това обаче не го откъсваше от размишленията му. Опитваше се да си припомни как е изглеждал сексът с Дороти. Лесно успя да извика обективните, физически параметри. Много по-трудно беше да си представи усещанията в леглото заедно с нея; все едно, че се опитваше да си припомни сетивната радост от шоколада, когато беше на единадесет, или първата марихуана, когато вече беше петнадесетгодишен. Много по-лесно можеше да почувства нещо, свързано със Сюли Карпентър, въпреки че, доколкото си спомняше, той никога не бе докосвал тялото й, с изключение на върховете на пръстите, дори и тях само случайно. (Разбира се, тя беше докосвала всяка част от неговото тяло.) От време на време мислеше за идването на Сюли на Марс. Първоначално тази мисъл го плашеше. След това започна да му става интересно и да очаква промяната. Сега… Сега, Роджър разбра, че иска това да стане по-скоро, а не след четири дни, когато трябваше да кацне, след като пилотът й приключи с тестването на 3070 и МХД генератора. Скоро. Бяха си разменили няколко банални поздрава по радиото. Искаше я по-близо. Искаше да я докосва…
Пред него се появи образът на съпругата му в същите къси панталони. „По-добре направи проверка, скъпи“ — напомни му тя.
Роджър спря и се огледа, в режим на пълна видимост при нормална спектрална чувствителност.
Намираше се почти на средата на пътя до планините, на повече от десет километра от купола и спускаемия апарат. Беше започнал да се катери и равнината преминаваше в хълмове; едва успяваше да види горната част на купола, а върхът на антената на спускаемия апарат над него приличаше на тънко острие. Без съзнателни усилия крилата му се отпуснаха зад гърба му подпомагайки насочването на радиосигнала, както викащият човек прави с ръцете си фуния около устата си.
— Всичко е наред.
— Това е добре, Роджър, — отвърна гласът на Дон Кейман вътре в главата му. — След около три часа ще се стъмни.
— Зная. — След залез слънце температурата щеше рязко да спадне; след около шест часа можеше да достигне сто и петдесет градуса под нулата. Но Роджър и друг път беше излизал по тъмно и всичките му системи се бяха представили прекрасно.
— Ще се свържа с вас щом се изкача достатъчно високо по склона, за да мога да ви достигна. — обеща той, обърна се и отново се отправи към планината. Атмосферата беше по-мъглива от обикновено. Включи усещанията от рецепторите по кожата и установи, че вятърът се усилва. Пясъчна буря? Беше преживял и това, ако станеше лошо, щеше да се свие някъде, докато премине, но трябваше да бъде много страшна буря, за да се наложи действително да се крие. Усмихна се вътрешно — все още не се бе научил да прави това с новото си лице — и продължи да бяга с дълги скокове напред…
При залез слънце бе вече в сянката на планината, достатъчно високо, за да вижда ясно купола, намиращ се на повече от двадесет километра от него.
Пясъчната буря остана долу в ниското и като че отминаваше. На два пъти бе спирал за кратко и бе изчаквал, със събрани зад гърба му крила. Спря отново за рутинното. Събра крилете си зад себе си и извика по радиото:
— Дон? Брад? Вашето скитащо момче се обажда.
Отговорът прозвуча в главата му, дрезгавият и изкривен звук предизвикваше неприятно усещане, също като че търкаше зъбите си в стъкло.
— Сигналът ти е отвратителен, Родж. Добре ли си?
— Добре съм. — Но се поколеба. Статичното електричество от бурята предизвикваше смущения и в началото не беше сигурен, с кого от другарите си говори; след малко определи гласа като принадлежащ на Брад. — Може би веднага ще тръгна обратно.
Другият глас беше дори по-изкривен:
— Ще направиш щастлив стария свещеник, ако си тръгнеш, Роджър. Искаш ли да дойдем да те посрещнем?
— Не, по дяволите. Мога да се движа по-бързо от вас. Лягайте да спите; ще се видим след четири-пет часа.