— Не мога да получа отговор от Роджър. Не се обажда. Изпратих му сигнал с най-висок приоритет. След това ми се стори, че го чувам по радиото, но много слабо. Или е извън зоната на връзка, или предавателят му не работи.
Кейман се измъкна от спалния чувал и седна. В такива моменти, след като се събудеше, ръката го болеше повече от обикновено, сега също изпитваше болка. Опита се да не й обръща внимание.
— Успя ли да определиш местоположението му?
— Отпреди три часа. Не мога да се доверя на последното предаване.
— Не би могъл да бъде далече от тази линия. — Кейман вече се намъкваше в ботушите на скафандъра. Следващата част беше най-трудната — трябваше да натика счупената ръка в ръкава. Бяха успели да поразширят ръкава, и да го херметизират на мястото, където бе започнал да се разпаря, но обличането не беше лесно дори и при нормални условия. Сега, опитвайки се да бърза, той се вбесяваше.
Брад вече беше навлякъл костюма си и хвърляше инструментите в чантата.
— Нима смяташ, че ще трябва да му направиш спешна операция на място? — запита го Кейман.
Брад се намръщи, но продължи работата си.
— Не зная какво ще се наложи. Нощ е, Дон, а той е на височина поне пет хиляди метра. Студено е.
Кейман млъкна. Когато закопча ципа си, Брад вече бе излязъл от спускаемия апарат и го чакаше до марсианския всъдеход. Кейман се изкатери на борда и потеглиха преди още да се е пристегнал с колана към седалката. Успя да се задържи с пети и скованата си ръка, докато се опитваше да се закопчае с другата, но не беше лесно.
— Имаш ли представа къде ще го търсим? — запита той.
— Някъде из хълмовете — отвърна гласът на Брад в ухото му; Кейман премигна и намали звука на приемника си.
— Може би ще го достигнем след час-два — предположи той, като пресметна набързо.
— Ако вече е тръгнал обратно, горе-долу толкова. Ако не може да се движи — или ако се движи в кръг някъде там, и трябва да го търсим с пеленгатора… — Гласът замря. — Добре, че поне температурата не е толкова ниска. — След минута Брад продължи отново. — Но просто не знам. Не мога да разбера какво става.
Кейман се взираше напред. Не виждаше нищо отвъд яркото поле светлина от фаровете на всъдехода, само блестящото звездно небе, отрязано на хоризонта като къдрав ръб на покривка. Това беше далечната планинска верига. Кейман знаеше, че вероятно точно нея използва Брад за ориентир при движението си в долината между двойния връх на север и много високия точно на юг. Яркият Алдебаран висеше над този по-висок връх и сам по себе си представляваше добър ориентир, поне до залеза си след около час.
Кейман се включи към антената на всъдехода.
— Роджър — каза той, повишавайки глас, въпреки че знаеше, че това няма значение. — Чуваш ли ме? Идваме да те посрещнем.
Не получи отговор. Кейман се облегна назад на седалката, опитвайки се да намали друсането на всъдехода. Не се чувстваше добре, а все още се движеха по най-равната част от маршрута. Когато започнаха да се изкачват с помощта на кокилоподобните крака той установи, че би могъл да бъде изхвърлен не само от седалката, но и направо извън всъдехода. Усещаше и пристъпите на морската болест. Пред тях в трепкащата светлина на фаровете се редуваха дюни и оголени скали, а понякога блесваше лъч отразен от кристална буца.
— Брад, не те ли влудява тази светлина? Защо не използваш радарния екран?
Той чу недоволното сумтене на Брад по радиото в скафандъра. След това фигурата до него се пресегна към превключвателите върху командното табло. Синкавият панел точно под предното стъкло просветна, изобразявайки терена пред тях и фаровете угаснаха. Сега тъмните очертания на планините се виждаха по-ясно.
Тридесет минути. Най-много една четвърт от пътя.
— Роджър, — отново го повика Кейман. — Чуваш ли ме? Ние сме на път. Когато стигнем достатъчно близо ще те потърсим по мишената. Но ако можеш, обади се сега…
Отново не последва отговор.
Една аргонова лампа върху таблото премигна. Двамата мъже се спогледаха през стъклата на шлемовете, Кейман се наведе и избра честотата на орбиталния канал.
— Тук е Кейман — каза той.
— Отец Кейман? Какво става там долу?
Гласът беше женски, това означаваше, разбира се, Сюли Карпентър. Кейман внимателно подбра думите си:
— Роджър има малък проблеми с предавателя. Тръгнали сме да го проверим.