Краката му ритмично отмерваха пета-пръсти, пета-пръсти, колко бързо? Сто крачки в минута? Не можеше да разбере. Опита се да изгради представа за времето, като наблюдаваше издигането на звездите над хоризонта, но въпреки че не беше трудно да брои стъпките си и да следи кога най-ниските звезди са се изкачили на четири-пет градуса, което означаваше десетина минути, беше невъзможно да съхранява всичко това в паметта си достатъчно дълго време, за да получи смислени резултати. На всичкото отгоре погледът му се отместваше от хоризонта без предупреждение.
Беше пленник на собствения си компютър, подчинен на неговата воля, мамен от интерпретациите му, марионетка увиснала на конците на изкуствения разум.
Какво се беше повредило? Защо му беше студено, когато само една малка частица от него можеше въобще да усеща сетивната реалност? Защо копнееше за изгрева на Слънцето, за живителната енергия от микровълновия лъч от Деймос. Роджър болезнено се опита да осмисли фактите, такива, каквито ги знаеше. Усещаше студ. Обяснението беше, че му е необходима енергия. Но защо би му била необходима още енергия, след като бе заредил напълно батериите? Отхвърли този въпрос от мислите си, защото не можеше да намери отговор, но хипотезата му изглеждаше логична. Тя обясняваше и защо се движи в икономичен режим; ходенето беше далеч по-бавно от обикновеното му тичане, но от гледна точка на разхода на енергия, беше много по-ефективно. Тази хипотеза може би дори даваше отговор и защо има грешки във системата му от възприятия. Ако компютърът беше установил, че енергията няма да достигне за всички нужди, той със сигурност би заделил скъпоценния запас за най-важното: придвижването, запазването на органичната част от замръзване; осигуряването на неговите собствени процеси на обработка на информацията и управление, в които, за нещастие, Роджър не беше посветен.
Накрая той разбра, че най-важната мисия на преносимия компютър беше да се самозащити, което означаваше, да запази жива органичната част на Роджър Торауей. Той щеше да краде енергия от тази част, която го правеше здравомислещ и нормален, щеше да го лиши от комуникации, да се намесва във възприятията му. Но Роджър беше сигурен, че ще се върне жив до спускаемия апарат.
Въпреки че можеше междувременно да се побърка.
Вече беше изминал повече от половината път обратно, почти беше сигурен в това. И все още беше нормален. За да остане нормален трябваше да не се притеснява. А за да не се притеснява трябваше да мисли за други неща. Припомни си за разговора със Сюли Карпентър, зачуди се дали сериозно мисли за оставане на Марс. Чудеше се дали самият той мисли сериозно за това. Спомни си за вкусните блюда, които беше хапвал някога, спаначено-зелената паста в соса, който опита в Сирмион, издигащ се над ярките прозрачни води на езерото Гарда; бифтекът „Кобе“, вкусен в Нагоя; огненото чили от Мейтаморас. Спомни си за китарата и реши да я извади и да посвири. Във въздуха под куполите имаше прекалено много влага, която едва ли би й се отразила добре, а Роджър не обичаше особено да се задържа в спускаемия апарат. Навън, на открито, разбира се, звукът й беше странен, защото изцяло се провеждаше от костите. Но това беше без значение. Преговори си положението на пръстите при различните акорди, модулациите с диези и бемоли. Представи си позициите за акордите на ми минор, ре, до и си бемол на брилянтните пасажи от „Зелените поля“ като си ги тананикаше на ум. Помисли си, че Сюли би се забавлявала да пее под акомпанимента на китарата. Това би направило студените марсиански нощи да минават…
Вниманието му беше привлечено от нещо…
Тази марсианска нощ вече не минаваше толкова бързо.
Субективно това изглеждаше като че походката му се беше забавила от тичане до равномерен ход; но знаеше, че това не се бе така, просто усещането му за време се беше върнало към нормалното.
Защо?
Пред него имаше нещо. На около километър разстояние. Нещо много ярко.