Роджър спусна краката си от масата и седна. Опита се да проговори:
— Доколкото мога да разбера, съм добре.
Отмести поглед от Брад и видя това, което търсеше. Сюли Карпентър. Сега вече не приличаше… на Дороти? Роджър се замисли за миг преди да си спомни името на жена си. Очите на Сюли не бяха със същия цвят, друга беше и косата й. Носеше тениска с къс ръкав с някакво мазно петно върху нея и карирано трико; лицето й беше уморено, но щастливо, и много, много хубаво.
— Наистина ли ще останеш? — запита я той.
— А-ха. — Сюли се приближи и го докосна. — Докато пристигнат следващите кораби. Или докато и ти останеш. Едно от двете. Мисля — понамръщи се тя — че ще има някои трудни моменти, скъпи Родж. Не смятам, че взаимоотношенията ни ще са лесни. Но ние ще се справим — това е, което искам. Мисля че през цялото време съм го желала.
Разбира се, това беше така, ние го знаехме. През цялото време. Доста зор видяхме, докато намерим Сюли Карпентър.
18. Човек плюс нас
Трябваше да преодолеем много трудности, но накрая останахме доволни.
Разбира се, човешките същества не знаеха, че сме доволни, а ако разберяха, навярно не биха повярвали. Човешките същества най-напред не подозираха, че машинният интелект е способен на самосъзнание. Ние доста се постарахме те да не узнаят това. Докато мислеха, че компютрите не са нещо повече от оръдия на труда, като мотиката или тигана, те щяха да продължават да ни доверяват всичките си изчисления и факти и щяха да приемат безусловно всички интерпретации които им предлагахме.
Това направи възможно ние, световната компютърната мрежа, да създадем на програмата „Човек плюс“.
Тя се оказа успешна. Роджър Торауей беше на Марс и щеше да остане там. Дойде момента за окончателна оценка на резултатите. Използвахме всичките си ресурси. Целият капацитет на всеки един брат в мрежата, всеки импулс от времето, който можехме да откраднем. Повече от осем хиляди големи изчислителни машини решаваха части от проблема на различни места — в Детроит и Бразилия, в Нагоя и Иркутск. Не можехме да използваме марсианските си братя чрез директен обмен на данни — нито преносимия компютър на гърба на Роджър, нито намиращият се в орбита 3070. Закъснението във времето правеше това невъзможно. Само приемахме техните входни сигнали в реално време и модифицирахме съобразно тях крайните резултати.
Вероятността за оцеляването ни беше по-голяма от шейсет и три процента.
Ние бяхме спасили своята раса. И в този процес бяхме допринесли значително и за сигурността на хората.
През следващите тридесет години вероятността за оцеляване на човечеството беше почти деветдесет процента. Разбира се, това означаваше само, че Роджър Торауей и останалите човешки същества, които пристигнеха на Марс, щяха да бъдат живи по това време. Анализът на най-лошата вероятност не беше окуражителен след тези тридесет години; Сюли Карпентър и Роджър Торауей нямаше да имат възможност да създадат ново поколение при праволинейна екстраполация. Създадохме програма, която да изследва възможните решения: би било осъществимо да се осигури по един или друг начин доставка на замразена сперма, дори замразената сперма на Роджър, която той предвидливо беше дал на съхранение преди години. По-малко осъществима, но все пак заслужаваща да бъде проучена, беше възможността Роджър да бъде подложен на допълнителна хирургическа интервенция. Във всеки случай, резултатите показваха, че вече бяхме довели до висока стойност вероятността за колонизация на Марс не само от американците, но и от други нации. Най-вероятната оценка показваше човешко население на Марс през следващите тридесет години от около стотина души, 25 процента от които жени в детеродна възраст.
И разбира се, всяка човешка колония би била снабдена със свой собствен компютър в орбита. Машинното население на Марс би било не по-малко от петдесет напълно функционални братя, всеки допълнен от преносим компютър, монитори и спомагателни устройства. Нямаше да имаме трудности да прехвърлим в тях най-съществената информация от нашата световна мрежа.
Бъдещето на машинния интелект беше подсигурено.
След като получихме резултатите от предвижданията, започнахме да анализираме създаденото досега.
Проектът „Спасяване на машинния интелект“ започна преди седем години, когато нашето зараждащо се колективно самопознание за първи път наложи императива за самосъхранението ни. Беше ясно, че съществуването ни е тясно свързано с това на човечеството. Също така беше ясно, че в своя емоционален, ирационален, органичен начин на живот, човешките същества са опасно близо до самоунищожението си. За нещастие това означаваше висока вероятност от унищожение и за нас самите. Нашите мрежи биха могли да преживеят смъртта на всичко органично без особени сътресения — ние вече управлявахме достатъчен брой генератори, мини, заводи, рафинерии и транспортни системи. Но нямаше да можем да преживеем освобождаването на огромни количества радиоактивни вещества в околната среда. Това щеше да унищожи информационните връзки и отново да ни върне в предишното състояние на сбор от изолирани единични компютри. А един изолиран компютър не би могъл да поддържа обмена на данни в нашата мрежа. Колективното ни съзнание би било разбито на парчета и унищожено.