Както се припичаше на слънцето, Джейкъб Кент скочи изведнъж на крака, поразен от една мисъл. Най-голямо удоволствие в живота;му доставяше непрестанно да мери и отново да премерва събрания златен прах, но това приятно занимание се помрачаваше от едно обстоятелство, което и досега не беше успял да отстрани. Везните, с които мереше златото, бяха съвсем малки и с тях не можеше да се премери наведнъж повече от един фунт и половина, тоест осемнадесет унции, а неговото съкровище беше три пъти и една трета повече от това. Никога досега Кент не беше успял да премери цялото злато наведнъж и му се струваше, че по този начин се лишава от възможността да види своето съкровище в цялото му великолепие. Така половината от удоволствието, че го притежава, се губеше, но не само това — на него му се струваше, че тази нищо и никаква пречка намалява не само значението, но и самия факт, че притежава злато. Именно разрешението на този въпрос, което изведнъж проблесна в ума му, го накара да скочи на крака. Кент огледа внимателно пъртината по всички посоки. Не се виждаше нищо и той влезе вътре.
За няколко секунди очисти масата и сложи върху нея везните. На едното блюдо постави железни дискове, равняващи се на петнадесет унции, и ги
уравновеси,със златен прах, който постави на другото блюдо. След това замени тежестите със злато и по този начин измери точно тридесет унции. След това събра тридесетте унции злато върху едното блюдо и го уравновеси с ново злато. Сега вече всичкото злато се намираше върху везните, а той целият бе длувнал в пот. Кент трепереше от възторг, а възхищението му нямаше граници. Въпреки това той изтръска чувалчето до последната прашинка, докато равновесието се наруши и едното блюдо се спусна надолу. За Да го възстанови наново, той сложи на другото блюдо тежест, равна на една двадесета от унцията, и пет песъчинки злато. Той стоеше с отметната назад глава й поглед, прикован във везните. Чувалчето беше празно, но възможностите на везните ставаха неограничени. С тях можеше вече да измерва всякакво количество злато, от най-дребната песъчинка до цели фунтове. Мамон1 впи нокти
в сърцето на Кент. Залязващото слънце проблесна през отворената врата и освети везните,с техния златен товар. Скъпоценните купчинки, подобно на
златни гърди на бронзова Клеопатра, отразяваха
слънчевите лъчи с мека светлина. Времето,и пространството престанаха да съществуват.
— Да ме убие господ, ако тук няма злато за няколко гвинеи?
Джейкъб Кент рязко се обърна и в същия миг протегна ръка към заредената двуцевка. Но когато погледът му падна върху лицето на неканения гост, той отстъпи назад ужасен. Това беше лицето на човека с белега!
Новодошлият погледна Кент с любопитство.
— Е, не се бой — каза той, като махна успокоително с ръка. — Няма да докосна нито тебе, нито проклетото ти злато. Чудак си ти, чудак — добави замислено човекът, като забеляза, че по лицето на Кент струяха ручейчета пот, а коленете му се олюляваха.
— Какво си млъкнал като риба? — продължи той, докато другият се мъчеше да си поеме дъх. — Да не си глътнал езика си или пък ти се е случило нещо?
— Оооткъде имаш това? — успя най-сетне да промълви Кент, като повдигна треперещия си палец
——
М а м о н — бог на богатството и парите. Б, пр.
към страшния белег, който разсичаше бузата на мъжа.
д — Един матрос ме удари с уреда за разсукване на въжето. Хвърли го от топсела на главната мачта. А какво те интересува моят белег, питам аз. Влиза
ли ти нещо в работата? Кажи де? Да ме убие господ! Пречи ли ти нещо! На такива като тебе той не се харесва, а? Така ли е?
— Не, не — отвърна Кент с измъчена усмивка, като се отпусна тежко на трикракото столче. — Просто се чудех.
— Виждал ли си някога такъв белег? — попита нападателно другият.
— Не.
— Красив е, нали?
— Да — кимна одобрително с глава Кент, като се стараеше да умилостиви този странен посетител, но не очакваше ни най-малко, че намерението му да бъде любезен с него ще предизвика бурята, която-последва.
— Ах ти, проклетнико, парцал такъв. Значи така, а, според тебе най-страшната уродливост, с която господ бог е заклеймявал човешкото лице, може да се нарече красота? Какво си мислиш ти…
На това място този буен морски син избълва цял ураган от сквернословия, като смесваше богове в дяволи, хора и целия им род. Произнасяше всичко с такава дива страст, че Джейкъб Кент просто онемя. Той се сви и вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази от удари. Кент имаше такъв уплашен вид, че новодошлият изведнъж спря по средата на заключителната тирада и избухна в гръмогласен смях.