Случайно в гредата на тавана, точно над главата на спящия Джим Кардяджи, стърчеше забит голям дървен клин. Джейкъб Кент внимателно прехвърли през него въже, дебело около половин инч, а двата му края спусна към земята. Единия край завърза за китката на ръката си, а на другия направи клуп. След това вдигна петлето на пушката и я постави така до купчината ремъци, направени от еленова кожа, че да може да я вземе само с едно пресягане на ръката. С голямо усилие на волята се принуди да погледне към белега, докато нахлузваше клупа на врата на спящия човек, след това го затегна, като изпъна назад цялото си тяло. После се пресегна, взе пушката и я насочи към матроса.
Джим Кардиджи се събуди, задушавайки се, и погледна смаян двете зинали пред него железни дула.
— Къде е? — попита Кент, като поотпусна въжето.
— Ах ти, проклет…
Кент дръпна назад тялото си, въжето се опъна и прекъсна дъха на матроса.
— Глупак… Разбой… ах…
— Къде е? — повтори Кент.
— Кое? — попита Кардиджи, след като успя да си поеме дъх.
— Златният прах.
— Какъв златен прах? — удиви се обърканият матрос.
— Много добре знаеш — моят.
— Не съм го и виждал. За какво ме вземаш ти мене? За огнеупорна каса ли? Много ми е притрябвало твоето злато.
— Може би знаеш, може би не знаеш, но няма да ти дам да дишаш, докато не си спомниш. Само да си посмял да мръднеш даже и с пръст, веднага ще ти пръсна черепа.
— О, небеса! — изхриптя Кардиджи, когато клупът се затегна около врата му. д Кент го разхлаби за миг и морякът започна да върти глава, като че вратът му бе много стегнат, и се изхитри да разтегне клупа така, че въжето да мине под брадата.
Е? — попита Кент, .като очакваше признание. Кардиджи се ухили.
— Карай, беси ме, проклет мерзавецо. След това, както предвиждаше матросът, трагедията се превърна във фарс. Кардиджи беше по-тежкият от двамата и колкото и Кент да се напъваше и да навеждаше тялото си надолу и назад, пак не успя да го вдигне о г земята. Въпреки усилията му краката на матроса,не се отделяха от пода и поддържаха част от тежестта на тялото му. Въжето, което минаваше под брадата, му служеше за допълнителна опора. Като се убеди, че не може да го обеси, Кент затегна въжето с намерение да го удуши постепенно или да го принуди да каже какво е направил с неговото съкровище. Но Човека с белега не искаше да се задуши. Изминаха пет, десет, петнадесет минути и накрая, отчаян, Кент спусна своя пленник на земята.
— Добре! — каза той, като избърсваше потта. си. — Щом не искаш да те обеся, тогава ще те застрелям. Изглежда, че на някои хора не е писано да бъдат обесени.
— И ще изпоцапаш целия под на хижата. — Кардиджи се мъчеше да печели време. — Слушай, аз ще ти кажа какво да правиме. Нека си понапънем мозъците и да помислим заедно. Ти си изгубил златния си прах и твърдиш, че зная къде е, аз пък ти казвам, че не зная. Хайде да помислим и да определим курса…
— О, небеса! — прекъсна го Кент, като го имитираше злобно. — В тази къща ще се разпореждам само аз, ти гледай, но ако се опиташ да правиш нещо друго, ще те надупча за едното чудо.
— Смили се заради моята майка…
— Да я благослови господ, ако те обича. А! Така ли? — Кент спря едно подозрително движение на матроса и допря студените дула до челото му. — Стой мирно! Ако мръднеш само на косъм, и с тебе е свършено.
— Задачата не беше лесна, защото Кент държеше палеца си непрекъснато върху спусъка на пушката, но той ненапразно беше тъкач по професия и само За няколко минути успя да завърже ръцете и краката на матроса. След това го издърпа навън и го намести до колибата, така че да може да гледа и към реката и слънцето, което си издигаше към зенита. ^
— Давам ти срок до обед и след това…
— Какво след това? о,
— След това ще се отправиш направо към ада. у Ако дотогава кажеш къде е златото, ще те задържа, докато оттук мине полицейският патрул.
— Боже господи, какво ми дойде до главата! Аз съм невинен като агънце, а ти съвсем си се побъркал, нищо не вземаш предвид и искаш така на вятъра да ми светиш маслото. Ах ти, стари пирате! Ах ти…