Джим Кардиджи избухна в такова ругателство, че надмина себе си. Джейкъб; Кент донесе от колибата едно трикрако столче, за да може да се любува по-удобно на матроса. Като изчерпа всички възможни комбинации на своя речник, матросът притихна и се замисли дълбоко, а очите му непрестанно следяха слънцето, което се издигаше по източната страна на небето с необичайна бързина. Кучетата му, изненадани от това, че ги държат така дълго, без да ги впрягат в хамутите, го заобиколиха. Безпомощното състояние на техния господар ги тревожеше. Те чувствуваха, че нещо не е в ред, но не разбираха какво, затова обикаляха около него и с жаловит вой изразяваха своето съчувствие.
— Марш! Махайте се! — извика той, като се огъваше подобно на червей и искаше да ги ритне. Точно тогава откри, че се намира на ръба на някакъв наклон. След като разгони кучетата, той се замисли за този наклон, който не виждаше, а само чувствуваше. И скоро дойде до правилния извод. „Човек по природа е мързелив“ — разсъждаваше Джим. Той никога не върши повече от това, което е необходимо. Когато строи колиба, трябва да посипе покрива й с пръст. От гледна точка на тези разсъждения логично е да взема пръстта колкото се може от по-близко разстояние. Следователно той лежеше на ръба на ямата, от която бе взета пръстта за покрива на колибата на Джейкъб Кент. Това откритие, стига да съумееше да го използува добре, можеше да продължи живота му. Сега Джим насочи вниманието си към ремъците, направени от еленова
кожа, с които беше омотан. Ръцете му, вързани зад гърба, се намокриха от снега. Джим знаеше, че когато суровата еленова кожа се овлажни, тя лесно се разтяга. Като се стараеше да върши всичко незабелязано, той разтягаше все повече и повече каишите.
В същото време той жадно наблюдаваше пъртината и когато откъм Шестдесета миля върху белия
фон на една ледена грамада за миг се показа черна точка той хвърли тревожен поглед към слънцето. То се бе издигнало почти до зенита. От време на време Джим виждаше как черната точка ту се изкачва върху натрупаните ледени блокове, ту слиза между тях, но не смееше да гледа открито в тази посока, защото се страхуваше да не възбуди подозрението на своя неприятел. Веднъж, когато Кент ненадейно се изправи и започна да разглежда внимателно пъртината, сърцето на Кардиджи замря от
страх, но в този момент кучешкият впряг се движеше зад един голям леден блок и, се появи отново, когато опасността беше вече преминала.
— Уверен съм, че заради тази работа ще те обесят — заплашваше Кардиджи, като се опитваше с това да отвлече вниманието на Кент. — И ти ще гниеш в ада, бъди сигурен в това.
— Слушай — извика след малко Джим, — вярваш ли в духове? — Кент изведнъж потръпна и Джим продължи, като се увери, че е на прав път. — Духовете се явяват на такива хора, които не държат на обещанията си. Така че да не си посмял да ме пращаш на онзи свят, докато камбаната не удари осем пъти, искам да кажа, докато не стане дванадесет часа, защото, ако направиш това, аз ще ти се явя след моята смърт. Чуваш ли? Убий ме една минутка, една секунда по-рано и аз ще ти се явя, заклевам ти се в това.
Джейкъб Кент се подвоуми, но не каза нищо.
— Какъв е твоят хронометър? На каква географска дължина се намираш? Откъде знаеш, че твоят хронометър е верен? — настояваше Кардиджи, като напразно се надяваше да откопчи от своя палач още няколко минути. — По кое време се водиш, по това на Казармата или по това на Компанията? Помни, ако извършиш, всичко преди дванадесет, аз няма
Да се успокоя на онзи свят. Предупреждавам те Местно! Ще се върна. Ако нямаш точно време, как
ще разбереш тогава кога ще стане дванадесет часа? Кажи де, как ще узнаеш?
— Ще те изпратя на онзи свят точно навреме, бъди спокоен за това — отвърна Кент. — Тук имам слънчев часовник.
— Тези часовници не струват нищо. Стрелката може да има отклонение с тридесет и два градуса.
— Всичко е съвсем точно нагласено.
— А как е нагласено? С компас ли?
— Не, по Полярната звезда.
— Истина ли?
— Истина.
Кардиджи изпъшка, след това хвърли крадешком поглед към пъртината. Шейната вече се очертаваше ясно и се намираше на около миля от хижата, а
кучетата тичаха леко и бързо.
— Далече ли е сянката от чертата? Кент се приближи до примитивния слънчев часовник и се загледа в него.
— Още три инча — съобщи той, като го проучи внимателно.
— Виж какво, извикай „осмата камбана“, преди;
да стреляш. Съгласен ли си?
Кент се съгласи и двамата млъкнаха. Каишите, с които бяха завързани китките на Кардиджи, бавно се разтягаха и той започна да ги изхлузва от ръцете си.