Историята, която съм започнал да ви разказвам, се случи в един съботен ден. Баща ми ме отрупа със заръки, сред които и такива, които желаеше да възложи на Дан, стига да беше още жив. Единственият ми брат почина, ужилен от пчела. Оттогава бе изминала цяла година, но майка ми не щеше и да чуе. Все повтаряше, че причината е била друга, несъмнено е била друга, тъй като никой не умира от ужилване от пчела. Когато мама Суийт, най-възрастната дама в женското благотворително дружество към Методистката църква, се опита да й каже — действието се развиваше на една вечерня предишната зима — че същата съдба сполетяла любимия й чичо през седемдесет и трета, майка ми затисна уши, стана и излезе от сутерена, където се помещаваше църквата. Кракът й не стъпи повече там и макар баща ми да я увещаваше как ли не, не искаше и да чуе. Казваше, че е скъсала с църквата и ако пак налети на Хелън Робишод (истинското име на мама Суийт), ще стисне очи, да не я гледа. Нямало да може да се въздържи.
Та баща ми ми заръча да събера дърва за готварската печка, да оплевя фасула и краставиците, да сваля малко сено от плевника, да налея две кани вода да се изстудяват в килера и да остържа старата боя от капака на зимника. После съм можел да отида за риба, но сам, ако нямам нищо против — той трябвало да отскочи да Бил Евършам за някакви крави. Отвърнах, че нямам нищо против, разбира се, а баща ми се подсмихна, сякаш отговорът ми не го изненада осолено. Предната седмица ми беше подарил бамбукова въдица — без конкретен повод, не съм имал рожден ден или нещо такова, просто обичаше да ми прави подаръци — и аз умирах от нетърпение да я изпробвам в Касъл Стрийм; не съм виждал друга река с толкова пъстърва.
— Но не влизай навътре в гората — предупреди ме той. — Най-много до разклонението.
— Да, сър, обещавам.
— Обещай и на майка си.
Бяхме застанали на задната веранда. Като понечих да хукна към извора да напълня каните, баща ми ме спря. Извърна ме с лице към майка ми, изправена до мраморния кухненски плот сред водопад от слънчеви лъчи, нахлуващи през двукрилния прозорец над мивката. На челото й беше паднала къдрица, която едва докосваше веждата й — виждате ли колко подробно съм запомнил всичко? Под ярката слънчева светлина кичурът блестеше като снопче златни нишки и на мен така ми се прииска да изтичам до мама и да я прегърна. В този миг я видях като жена, по начина, по който я е възприемал баща ми. Ясно помня, че беше облечена с домашен пеньоар на червени розички и месеше хляб. Канди Бил, нашият малък черен шотландски териер, беше приклекнал в краката й, ослушваше се внимателно и я гледаше право в ръцете, няма ли да изпусне нещо. Мама гледаше мен.
— Обещавам — повторих.
Тя се усмихна, но с онази тревожна усмивка, която сякаш не слизаше от устните й, откакто баща ми донесе Дан от западната нива. Дойде си гол до кръста и плачеше. Беше си саблякал ризата да покрие лицето на Дан, което било подуто и посиняло. „Момчето ми! Господи, погледнете момчето ми!“ Помня го тъй ясно, сякаш е било вчера. Това беше единственият път, когато чух баща ми да изрича всуе Името Божие.
— Какво обещаваш, Гари? — попита ме мама.
— Обещавам да ходя не по-далеч от разклонението, госпожо.
— Да не ходя.
— Да не ходя.
Тя ме изгледа търпеливо, но нищо не каза, само продължи да меси тестото, което вече изглеждаше гладко като коприна.
— Обещавам да не ходя по-далеч от разклонението, госпожо.
— Благодаря ти, Гари. Опитай се да запомниш, че граматиката важи и в живота, не само в училища.
Заех се с изпълнението на възложените ме поръчки, а Канди Бил в това време ме следваше навсякъде — докато изгълтвах набързо обяда си, се настани между краката ми, наблюдавайки ме със същото внимание, с което следеше движенията на майка ми, когато месеше хляба; щом обаче взех новата бамбукова въдица и старото си рибарско кошче и прекосих двора, клекна пред един топ телена мрежа, захвърлена в прахоляка, и само ме изпрати с поглед. Извиках го, но песът не пожела да дойде. Изджавка сякаш ме подтикваше и аз да се върна, но това беше всичко.
— Стой се тогава — сопнах се, преструвайки се, че не ме е грижа. В действителност не беше съвсем така. Винаги ходехме заедно за риба.
Мама излезе на прага и ме проследи с поглед, заслонила очи с ръка. И до ден-днешен я виждам, сякаш гледам снимката на човек, който впоследствие е бил сполетян от нещастие или внезапно починал.
— И да изпълниш заръката на баща си, Гари!
— Да, госпожо, ще я изпълня.
Тя ми махна. Аз също й махнах в отговор. После обърнах гръб и отминах.