— Може би ти спестих неприятно ужилване — отбеляза новодошлият и за мой най-голям ужас се заспуска по брега към мястото, където седях с мъртвата пчела в скута си, стиснал бамбуковата въдица в отмалялата си ръка. Градските му обувки с меки подметки трябваше да се хлъзгат по тревата, с която бе обрасъл речният бряг, но те не само че не се хлъзгаха, но не оставяха и следи. Където стъпеше — или поне изглеждаше, че стъпва — не оставаха нито пречупени клонки, нито смачкани листа, нито отпечатъци от обувки.
Още преди да стигне до мен, разпознах миризмата, която се излъчваше от него — на изгорели кибритени клечки. Миризмата на сяра. Човекът с черния костюм беше Сатаната. Беше прекосил дълбоките гори между Мотън и Кашуакамак и сега стоеше тук, край мен. С крайчеца на окото си мярнах ръката му, бяла като на манекен на витрината на магазин. Пръстите му бяха ужасяващо дълги.
Клекна до мен на тревата и коленете му щръкнаха като на всеки нормален човек, но когато отпусна длани между тях, забелязах, че неестествено дългите му пръсти завършват с неестествено дълги и закривени жълти нокти.
— Не отговори на въпроса ми, рибарче — повтори с мелодичния си глас. Сега, когато се замисля, говореше като онези радиоводещи години по-късно, които коментираха от студиото си концертите на големите бигбенди и рекламираха „Геритол“, „Серутан“, „Овалтин“ и „Доктор Грабоу“. — Добър ли е денят?
— Моля ви, не ми правете нищо лошо — прошепнах толкова тихо, че аз самият едва се чух. Не мога да опиша колко се страхувах — толкова, че дори не искам да си спомням… но не мога. Не мога. И през ум не ми е минавало да се надявам, че може би сънувам, макар че ако бях по-голям, сигурно щях да си помисля именно това. Аз обаче бях деветгодишен и веднага разпознах онзи, който клекна до мен в тревата. Различих петела от сокола, както би рекъл баща ми. Онзи, който изникна от гората в прохладния летен съботен следобед, беше Сатаната и в кухите му орбити танцуваха огнени отблясъци на пламъците в главата му.
— О-хо, понамирисва ми на нещо — отбеляза, сякаш не беше ме чул… макар да знаех, че ме чу. — Понамирисва ми на нещо… мокро.
Наведе се към мен и протегна врат като човек, който понечва да подуши цвете. Забелязах и друго, което ме ужаси — с придвижването на сянката му по речния бряг, тревата отдолу пожълтяваше. Наклони глава към панталоните ми и подуши. Притвори пламтящите си очи, сякаш не искаше нищо да му попречи да се наслади на божественото ухание.
— Колко лошо! — извика. — Много лошо! — След което взе да нарежда: — Лари-фари-шмекелари! Надушвам лимонадата на Гари! — После се просна по гръб на полянката и избухна в дивашки кикот. Смееше се като обезумял.
Исках да избягам, но чувствах краката си сякаш през две планини от мозъка си. Не се разплаках обаче — може и да се подмокрих, но не се разплаках. Страхувах се прекалено много. Осъзнах, че ще умра, при това мъчително, но най-лошото е, че това не беше най-лошото.
Най-лошото щеше да дойде после. След като умра.
Той внезапно се изправи — миризмата на изгорели кибритени клечки направо ме задушаваше. Извърна насреща ми бледото си издължено лице и пламтящите си очи и ме изгледа скръбно, но в изражението му се долавяше и нещо шеговито. Сякаш непрекъснато се забавляваше.
— Лоша вест, рибарче — рече. — Нося ти лоша вест.
Не намерих сили да отвърна, само го погледнах — черния костюм, елегантните черни обувки, дългите бели пръсти, завършващи с птичи нокти.
— Майка ти е мъртва.
— Не! — изкрещях.
Представих си я как меси хляба под ярките утринни лъчи на слънцето, представих си падналата къдрица, която едва докосваше веждата й, и отново изстинах от страх… но не за себе си. После си припомних как стоеше на кухненския праг, засенчила очи с длан, докато аз се отдалечавах с въдицата на рамо, и как в този миг ми се стори като снимка на човек, когото едва ли ще видиш отново.
— Не! Лъжеш! — писнах.
Той се усмихна тъжно, търпеливо, като човек, свикнал да го обвиняват несправедливо.
— Опасявам се, че не лъжа. От същото като брат ти, Гари. Ужили я пчела.
— Не, не е вярно — заинатих се и най-сетне се разплаках. — Тя е стара, на трийсет и пет е, ако можеше да умре от пчела като Дани, отдавна да е умряла, а ти си лъжлив негодник!
Нарекох Сатаната лъжлив негодник. Смътно осъзнавах какво съм извършил, но бях обсебен от чудовищните му думи. Майка ми мъртва? Да ми беше казал, че на мястото на Скалистите планини се плиска океан, по щях да приема. Независимо от това му повярвах — дълбоко в себе си човек винаги вярва в най-лошото, което може да измисли.