И отново протегна към мен дългопръстата си бледна ръка, а аз, без да се замисля какво върша, отметнах капака на кошчето, проврях ръка на дъното и измъкнах рибата страшилище, която бях уловил. Подадох му я слепешката, пъхнал пръсти в аления прорез, през който я бях изкормил, както човекът с черния костюм заплашваше да изкорми мен. Оцъкленото й око замечтано се взираше насреща ми, а златният пръстен на корема й ми заприлича на венчалната халка на майка ми. Представих си я как лежи в ковчега, а слънцето се отразява в халката й, и разбрах, че е истина — била е ужилена от пчела и се е задушила в затоплената кухня, изпълнена с аромата на току-що изпечен хляб, а Канди Бил е облизал сълзите от подпухналите й страни.
— Голяма риба! — гърлено и лакомо се провикна човекът с черния костюм. — О-о, каква голя-аама ри-ииба!
Издърпа я от ръката ми и я натъпка в широко зейналата си паст, с която не можеше да се мери никоя човешка уста. След много, много време, когато бях на шейсет и пет (сигурен съм, тъй като именно онова лято се пенсионирах като учител), посетих щатския аквариум на Нова Англия, където най-сетне видях акула. Раззината, устата на човека с черния костюм беше като тази на акула, само дето гърлото му беше огненочервено — същият цвят ката ужасяващите му очи — и излъчваше горещина, подобна на топлината, която ненадейно лъхва от печката, като се подпали някое сухо дърво. Не си измислям — сигурен съм, че излъчваше топлина, понеже като понечи да напъха главата на петдесетсантиметровата пъстърва в устата си, люспите й щръкнаха и се нагърчиха като изгорели хартийки, които прехвърчат пред отворената вратичка на пещ.
Напъха я в устата си като гълтач на мечове от пътуващ цирк. Погълна я, без да дъвче, и пламтящите му очи се изцъклиха. Рибата потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, гърлото му ту се издуваше, ту се свиваше, от очите му дори бликнаха сълзи… но неговите сълзи бяха кървави, алени и гъсти.
Мисля, че именно при вида на тези сълзи се отърсих от вцепенението. Не зная защо ми подейства така, но ми се струва, че именно те бяха причината. Подскочих като дървено човече на пружина в кутия, обърнах се и без да изпускам бамбуковата въдица, хукнах нагоре по брега, като се привеждах към земята и в усилието си да се изкача по-бързо, търсех да се заловя със свободната си ръка за по-дебелите клони.
Той измуча задавено и яростно — като човек, който се напъва да каже нещо с пълна уста — но аз се обърнах едва когато се изкатерих най-горе. Той идваше след мен, черното му сако се развяваше, тънката златна верижка на джобния му часовник проблясваше на слънцето, сякаш намигаше. Опашката на рибата още стърчеше от устата му, а останалата част, съдейки по миризмата, се бе опекла в гърлото му.
Посегна да ме сграбчи с грозните си нокти, но аз хукнах по билото. След стотина метра си възвърнах способността да говоря и се разкрещях — от страх, разбира се, но и от скръб за смъртта на красивата си майка.
Той не изоставаше. Чух как кърши клоните и се блъска с храстите, но повече не се обърнах. Наведох глава, притворих клепки да предпазя очите си от храстите и ниските клони на крайбрежните дървета, които ме шибаха през лицето, и хукнах с всички сили. На всяка крачка очаквах ноктите му да се вкопчат в раменете ми и да ме привлекат в последна гореща прегръдка.
Това не се случи. След време — едва ли са изминали повече от пет-десет минути, но на мен ми се стои цяла вечност — зад ниско приведените клони най-сетне зърнах мостчето. Без да спирам да крещя, вече останал без дъх като чайник, който почти е изкипял, се добрах до по-горния, по-стръмния бряг и хукнах нагоре.
На половината път се смъкнах на колене и надзърнах през рамо — мъжът с черния костюм ме следваше по петите, а бялото му лице се беше сгърчило от ярост и неутолим глад. Страните му бяха изцапани с кървави сълзи, а акуловата му паст зееше, сякаш закрепена на изметнати панти.
— Рибарче! — изсъска, хукна нагоре по брега и ме сграбчи за глезена с дългата си ръка. Отскубнах се, извърнах се и го замерих с рибарската си въдица. Той я отблъсна с лекота, но при падането тя се замота в нозете му и го повали на колене. Не ми трябваше повече — извърнах се и хукнах нагоре по баира. На върха едва не се подхлъзнах, но съумях да се вкопча в една от подпорите на моста и се спасих.
— Не можеш да избягаш, рибарче! — изкрещя той зад гърба ми. Беше разярен, но ми се стори, че в гласа му долавям шеговити нотки. — Да не мислиш, че една пъстърва може да ме засити — и то тъкмо пък мен?!