Събеседниците приказваха един през друг, не се изчакваха да се доизкажат и всеки се опитваше да доминира в разговора.
— Трудно ще ми бъде да намеря заместник на Толанд — каза скуайърът. — Той беше един от най-добрите ми хора. И сега ще трябва да се грижа за неговата вдовица и петте му деца. Да не говорим пък, че загубих двеста лири с онова стадо. Освен това съм обявил награда от други двеста за главата на звяра, който е направил това. — Той поклати глава. — Вдовица с пет малки деца…
— Съчувствам на сър Джон — избоботи полицаят. Бедният човек. Да загуби сина си по такъв начин. От друга страна той винаги ми се е струвал малко луд. Ако нещо може да го накара да се смири, това е именно тази трагедия.
Скуайърът изсумтя.
— Питам се какво ли ще стане с „Толбът Хол“, когато старецът си отиде от този свят.
Пръстите на Лорънс се сключиха около чашата с уиски. „За моето семейство ли говорят тези хора?“
— Дявол да го вземе! — каза полицаят на скуайъра. — Ти си истински лешояд, Тимъти.
— Говоря сериозно — възрази скуайърът.
— Предполагам, че някой далечен роднина ще получи щастливо писмо от адвоката си.
В този момент се намеси пасторът, отклонявайки темата на разговора от материалните неща.
— Аз видях телата със собствените си очи. — Той се наведе напред и тембърът на гласа му стана някак загадъчен. — Неестествени рани. Крайно неестествени. Причинени от някакво адско създание. А не просто от животно — каза викарият, хвърляйки неодобрителен поглед към полицая, — както на някои им се иска.
Лорънс почти отвори уста да каже нещо, но се въздържа. Пръстите му стискаха здраво чашата с уиски.
Военният сви устни. И заговори с глас, който беше по-подходящ за параден площад, отколкото за тиха кръчма:
— Ами ако това изобщо не е било звяр, а коварен убиец? Някой, който е имат зъб на някоя от жертвите?
— Какво искаш да кажеш? — попита скуайърът.
— Това е просто тактика. За да отклони властите в погрешна посока, той убива хората, а след това разкъсва телата им, все едно деянието е било извършено от див звяр. Виждал съм подобни неща и преди…
Останалите се впуснаха да дават контрааргументи и разговорът постепенно се превърна в състезание по надвикване.
Полицаят стовари ръката си върху масата.
— Това е нелепо, полковник! Кой би стигнал до такива крайности? И защо да поема риска да убива други хора, освен набелязаната жертва?
Полковникът разпери ръце.
— За да прикрие истинските си намерения. Както вече казах.
По време на спора викарият поклащаше глава и сега вдигна ръка, сякаш се канеше да даде благословия.
— Слугите на Сатаната са многобройни — отбеляза свещеникът мрачно, — Той има на разположение много по-ужасяващи форми и тела от тези на обикновените хора и зверове.
Кръчмарят тръсна глава.
— А какво ще кажете за танцуващата мечка на циганите. Тя може да го е направила.
Полковникът изсумтя презрително.
— Това краставо създание! Да убие трима големи мъже? Малко вероятно, Кърк, много малко вероятно.
Кръчмарят Кърк сви рамене.
— Тогава кой го е направил, сър. — И когато полковникът не отговори, Кърк се извърна към викария, — Вие сте съгласен с мен, отче Фиск, нали?
Фиск сви устни.
— Може да не е била мечката — каза той колебливо. — Възможно е самите цигани да стоят зад това. Помнете ми думите! Над нас тегне проклятие и ние сами сме си виновни за това? Ние допуснахме техните езически обичаи в нашата общност.
Мъжът с очи на ловец изсумтя.
— Това няма нищо общо с проклетите цигани и вие всички го знаете.
Разговорът на масата замря, а сетне притихна и цялата кръчма.
— Виждали сме всичко това и преди.
— Какви ги говориш Маккуин? — попита полковникът.
Маккуин драсна клечка кибрит, поднесе я към лулата си и опъна силно от нея. Въпреки неугледните му дрехи, другите мъже зачакаха с любопитство обяснението му. Той издиша струя синкав дим към таванските греди и се облегна на стола си, обхождайки другите с проницателните си очи, докато говореше. Гласът му беше тих и Лорънс дори се видя принуден да се наведе леко напред, за да улови думите му.
— Това беше преди двайсет и пет години. Баща ми го намери горе при старата крепост. Куин Ноди. Отче, вие го познавахте, а също и близките му. Вие също, полицай Най. Родът Ноди живее по тези места от край време. Баща ми станал рано и тръгнал да проследи някаква кървавя диря, мислейки, че е оставена от подивяла хрътка. Но намерил Куин Ноди и цялото му стадо. Разкъсани на парчета. Били изядени наполовина. Също като тези нещастници сега. На четвърт миля околовръст били разпилени вътрешности, мозък и бог знае още какво. А Куин… лицето му изглеждало така, сякаш е бил изяден жив.