Такива мисли терзаеха Лорънс и докато вървеше след катафалката, по лицето му течаха сълзи. Щом небето отказваше да плаче за Бенджамин, тогава сълзите на Гуен Конлиф и Лорънс Толбът щяха да служат като заместител, въпреки че тези сълзи капеха и изчезваха безследно в студената прашна земя под стъпките на хора, които крачеха в шествието повече по задължение, отколкото от искрено чувство.
Край гроба пасторът отново заговори, но този път беше кратък и не се отклони от стиховете в Светото писание. Към този момент Лорънс вече толкова се беше настроил срещу глухия стар глупак, че вътрешно се присмиваше на жалкото му изпълнение.
След края на словото опечалените хвърлиха ритуалната шепа пръст върху ковчега, Гуен разпиля букет рози върху него и остана само жестоката истина, че Бен отиваше завинаги в земята. Това беше краят на всички неща за брата на Лорънс и докато гледаше как спускат ковчега в студения гроб, той почувства сърцето му да потъва по-дълбоко в гърдите му. Знаеше, че то щеше да остане завинаги там, също както и Бен щеше да остане завинаги в пръста на Блекмор, докато и самото слънце изгаснеше и се превърнеше в застинала лава.
На Лорънс му се искаше да изкрещи. Но не го направи.
Вместо това стоеше там и плачеше. За брат си. За майка си. За възможностите, които бяха пропуснати завинаги. И за себе си.
Участниците в погребението започнаха да се разпръскват. Накрая остана само Гуен, която стоеше от другата страна на гроба срещу Лорънс. Не си бяха казали нито дума през цялата сутрин, с изключение на целувката по бузата преди тръгването към църквата. Очите й бяха зачервени също като на неговите и сега тя ги вдигна от гроба, за да погледне Лорънс.
Нямаше думи, които да опишат онова, което Лорънс чувстваше в този момент. Той й кимна, Гуен му отговори по същия начин и макар да не можа да разчете ясно онова, което очите й изразяваха, той знаеше, че между тях се е установила някаква връзка.
Баща й я улови за ръката и я поведе, но за един кратък миг тя се обърна и погледна назад. Не към гроба, а към Лорънс.
Той остана да стои там дълго, наблюдавайки я как се отдалечава.
Избърса лицето си с ръце, сякаш там имаше нещо повече от сълзи и когато се обърна, видя баща си да стои при долната част на гроба. Сър Джон гледаше към хълма, където бащата на Гуен й помагаше да се качи в каретата, но сетне се извърна и срещна погледа на Лорънс. Зад стъклата на тъмните му очила очите на сър Джон като че проблясваха дори с повече разбиране за смисъла и дълбочината на този момент, отколкото Лорънс бе в състояние да осъзнае. Без да каже нито дума и без най-малка промяна в израза на лицето му, старецът се обърна и закрачи по алеята между гробовете към пътя.
Петнайсета глава
След един изключително потискащ обяд, по време на който трябваше да бъде учтив към хора, които не харесваше, да се преструва, че си спомня роднини, които никога не беше срещал или не помнеше, и нямаше възможност да размени нито дума насаме с Гуен, Лорънс излезе от къщата. Тръгна по моравата и пое по една пътека, която се виеше в продължение на около миля между високите дървета в гората.
Миналата вечер, когато даде на Гуен нещата на Бен, Лорънс неволно задържа едно от тях. Беше останало случайно в джоба му и го намери, докато се обличаше за погребението. Вървейки, той го извади и го разгледа. Медальонът на св. Колумбан сякаш внушаваше различни настроения в зависимост от светлината, която падаше върху него. Под ярка слънчева светлина светецът като че ли успяваше да задържи вълците назад с някаква свята сила, но когато върху медальона паднеха сенки, се създаваше впечатлението, че е дошъл последният момент от живота му.
На лицето на Лорънс се появиха бръчки и останаха там, когато мекият торф на гората свърши и теренът стана скалист. Той вдигна глава, учуден колко далече е стигнал. Изненадата му стана още по-голяма, когато разбра, че не е единственият човек, който беше вървял по тази стара пътека през този ужасен следобед. Петдесетина метра по-нататък Гуен Конлиф стоеше на ръба на скала, надвиснала над дълбока клисура, която бележеше края на обширното имение „Толбът“.