Моментът на осъзнаване се стовари върху него с по-голяма сила от удара, който бе получил преди малко.
Той изкрещя и побягна.
Стомахът му беше плискаща се пещ и Бен го притискаше с ръце, докато тичаше слепешката през шубраците. Пръстите му придържаха мокрите въжета в корема му, които застрашително напираха навън. Умът му решително отказваше да приеме онова което се беше случило с него и ако го приемеше, това означаваше да го признае, а той не можеше да го направи.
Продължи да бяга. Залитайки, препъвайки се, оставяйки все по-широка червена диря след себе си. Въпреки звука на собственото си отчаяно дихание и шума на стъпките си, той чуваше и нещото, което го преследваше. Без да тича. Дебнешком.
— Господи — изхриптя Бен.
Рискува да погледне назад. Само веднъж.
И създанието не беше там. Под призрачната лунна светлина се виждаше само коридор от дървета, чиито клони беше разклатил самият той.
— Моля те, господи — прошепна Бен с отчаяната надежда, че има шанс. Обърна се, за да намери пътя си.
И то беше там. Блъсна се в него и отскочи назад. Ужасен, осъзна, че създанието го беше заобиколило. То не го преследваше… а си играеше с него.
Неизвестният му враг се движеше със страховита скорост и Бен почувства върху бузата му да пламват огнени линии. От раните му бликна гореща кръв, която се стече в устата му и надолу по гърлото.
Бен се обърна и побягна към най-гъстите храсти. Краката му тежаха като олово, но с усилие на волята продължи да се движи. Шубраците изведнъж се разредиха и отстъпиха място на малко сечище, което граничеше с отвесната скала. Сред изсъхналата трева се виждаха светли каменни стъпала, които водеха към масивна врата.
Бен разбра къде се намира. Това беше древен мавзолей, издълбан в самата скала. Върху огромния трегер над вратата бяха издялани лицата на забравени богове и безименни крале. Тежката бронзова врата беше обкована с железни скоби от горе до долу, а между тях бяха изписани сложни молитви и заклинания — толкова старинни, че смисълът им бе почти изгубен във времето.
Докато бързаше към нея, в помрачения му ум проблесна надежда. Чуваше зад себе си звука на храстите, прекършени под стъпките на съществото, което го преследваше. Вдигна десеттонната тежест на единия си крак, за да стъпи на първото стъпало, но когато се опита да повдигне и другия, просто не можа. С вик на болка и поражение се строполи на стълбите.
Въпреки това Бен Толбът не се предаде. Запълзя, оставяйки след себе си червено-черна следа подобно на кървав охлюв. Вратата беше близо и стоеше открехната. Ако можеше само да я достигне, щеше да се вмъкне някак вътре и да я затръшне. Тази масивна преграда можеше да задържи навън самия ад.
Сетне чу чаткането и драскането на нокти по каменните стъпала и разбра, че никога няма да се добере до вратата. Вцепенените пръсти на Бен потърсиха дръжката на ножа, но нещото се изправи над него, огромно и ужасяващо, и ножът издрънча върху студения камък.
Бен чу звука на собствената си смърт. Зърна за миг страховитите лапи, които се забиха в него. Чу звука на раздрани дрехи, на разкъсана плът и сухожилия и стърженето на нокти в кост. Чу всичко това някак отдалече, откъснат от болката, която навярно препускаше по нервите му. Чу го, но не почувства нищо. Въжетата, които го придържаха към осакатената му плът, се опъваха все по-силно и по-силно.
Нещото се наведе над него и той видя тези чудовищни жълти очи.
Когато най-накрая спря да го дере и разкъсва, Бен остана да лежи отчужден на земята, сякаш беше гледал някаква страховита пиеса. Това не беше истина, това не беше той.
Внезапен порив на нощния вятър разклати клоните на дърветата, откривайки виещия лик на Богинята на нощта над ръба на надвисналата скала. Луната, в цялото й безумно великолепие.
И там, на билото на хребета, очертано върху светлия лунен диск, Бен видя нещото, което го беше преследвало. Съществото, което го беше убило. Огромна, уродлива, невъобразима фигура на фона на невъобразимото небе.
— Не… — прошепна Бен, когато създанието се обърна и изчезна, свободно да отиде, където пожелае по света. — Не.
Но протестът му остана нечут. Мракът, който запълзя към него от всички страни, беше непрогледен и безкраен. Последното, които чу, беше дългия ужасяващ вой на звяра, който се издигна над гората към нощното небе.
Пълната бяла луна гледаше света отгоре, победоносна и величествена.