Гуен коленичи до Лорънс и когато смехът му отслабна, тя го побутна да се облегне на креслото и започна с кърпичка да бърше кръвта от разкъсаната му устна. В началото Лорънс се отдръпна, но докосването й беше нежно и успокояващо, а погледът в очите й — обезоръжаващ и възхитителен.
— Не мога да си обясня как им е хрумнало, че си заплаха за тях — рече Гуен.
— Не съм никаква заплаха — отсече Лорънс.
— Той е непознат за тях, мис Конлиф — каза сър Джон. Той беше с гръб към нея и сина си и никой от тях не забеляза колко студени бяха станали очите му, след като бе видял израза на лицето на Гуен, докато се грижеше за Лорънс, и този на сина си, когато срещна погледа й. Старецът продължи да говори непринудено, но изражението му беше станало каменно: Той е непознат и това е достатъчно за Блекмор.
След това сър Джон излезе от стаята и затвори вратата след себе си. И дори да го направи малко по-шумно, нито Гуен, нито Лорънс забелязаха това.
Трийсета глава
Вечерта падна тихо над „Толбът Хол“. Групата от града не се върна повече и сър Джон предрече, че няма и да го направи. — Защо сте толкова сигурен? — попита Гуен.
Сър Джон се усмихна леко.
— Те бяха водени от глупак на малоумна мисия и нещата свършиха зле за тях. Повечето от тях вероятно са тръгнали, защото са били пияни. И няма съмнение, че Стрикленд и онзи идиот Монфорд са ги напоили с бира преди да ги поведат насам. Щом изтрезнеят, веднага ще разберат колко смехотворен е бил кръстоносният им поход и колко нелепо е твърдението на Фиск.
— Говориш така, сякаш това е нещо, което си виждат и преди — отбеляза Лорънс.
— Да, през годините съм срещал шайки от глупци — отвърна сър Джон. — В крайна сметка те са просто недодялани грубияни. На пръв поглед изглеждат опасни, но иначе са обикновени страхливци.
— Но те можеха да убият Лорънс — настоя Гуен. — Въжето…
— Но това все пак не се случи, нали? — рече сър Джон. — Очите му бяха студени. — Изгубихме достатъчно време около това. Да оставим нещата така.
— Татко… — поде Лорънс.
Сър Джон вече се изкачваше по стълбите, но се спря и се извърна.
— Какво има?
— Благодаря ти… За днес.
Възрастният мъж дълго гледа Лорънс, сетне без да каже нищо, се обърна и продължи да се качва по стълбите.
След като чуха вратата му на горния етаж да се затваря, Гуен докосна ръката на Лорънс.
— Лорънс… мога ли да ви помоля за нещо?
Лицето й беше нежно и открито, а очите й търсеха неговите.
— Аз съм ви толкова задължен — отвърна той. — Ще изпълня всяка ваша молба. За Бен ли става дума?
— Не. Аз… Когато сте готов за това, когато се излекувате и укрепнете… бихте ли ми разказали какво е станало между вас и баща ви? Бен не ми каза много. Само на няколко пъти бегло загатна за онова, което се е случило след като вашата майка…
— След като майка ми се самоуби? — каза Лорънс с горчивина.
— Да.
— Какво искате да знаете? — попита той. — И защо?
— Защото искам да разбера.
— Да разберете какво? Защо семейството ни се разпадна? Защо аз и баща ми не можем да водим учтив разговор, който да трае повече от няколко изречения? Защо Бен и аз почти не си пишехме и не се срещнахме като зрели мъже? Какво точно искате да узнаете?
Гласът му беше тих и леко пресипнал, но Гуен не се уплаши от тона му. Вместо това пристъпи напред и сложи ръцете си на гърдите му.
— Искам да ви разбера, Лорънс — рече тя и сетне цялото й лице пламна. — Устната ви още кърви — каза Гуен бързо, съблече жакета си и го сгъна грижливо. После взе легена, изцеди кърпата и започна да попива кръвта.
Лорънс се остави на грижите й, без да каже нищо. Истината беше, че се чувстваше странно. Потеше се и пулсът му препускаше. Докосна влажното си чело.
Гуен се наведе леко напред, за да прегледа раната му. Лорънс долови парфюма й. И кожата й. Уханието й беше толкова прекрасно, толкова завладяващо, че сякаш почти можеше да го усети на вкус. Още капчици под избиха на лицето му.
— Не изглежда толкова зле — отбеляза тя. — Кървенето почти е спряло. Мисля, че ще оживеете.
Гуен продължи да говори, но на Лорънс му беше трудно да се концентрира върху думите й. Изведнъж те се бяха превърнали в безсмислен шум, докато всичко друго около нея беше станало невероятно ясно. Той видя разширените й зеници, руменината на страните й. Чу диханието й, сякаш устата й беше на сантиметри от ухото му. Чуваше поотделно шумоленето на всяка от дрехите, които покриваха тялото й. Всичко това прииждаше в ума му, влудяващо, непреодолимо.
— … това може да пари…
Тя сипа карбол от едно шишенце и притисна кърпата до устната му.