— Това място е прокълнато, татко — каза той немощно. — Аз я отпратих. И предполагам, че тя вече е в Лондон.
Баща му окаменя на мястото си и очите му станаха корави като юмруци.
— Ти си глупак — просъска сър Джон, сетне профуча покрай сина си и изчезна в празното сърце на Големия салон.
Проповедта на пастора Фиск ставаше все по-разпалена и накрая гласът му се извиси във вик:
— Но Бог ще защити онези, които вярват в него. Със силната Си десница Той ще смачка злия демон!
Паството мълчеше, но всички се бяха навели напред, за да уловят всяка дума на викария.
— Казвам ви, нечестиви са пътищата на дявола. Превръщайки прокълнатите в зверове, той се опитва да ни принизи. Да ни обърне в животни. Да ни накара да се отвратим от себе си, така че да забравим, че сме направени по Божи образ и подобие!
Това предизвика вълна на гневен ропот сред тълпата.
— Вие ме питате, братя и сестри, защо Бог търпи целия този фарс? — Фиск обходи паството си с поглед и стовари юмрука си върху амвона. — Защото ние съгрешихме срещу него! Защото вонята от нашите мерзости е достигнала до небето! Защото греховете изискват наказание!
При влизането на следващите двама енориаши Абърлайн се измъкна незабелязано навън. Той не беше от хората, които ходят на църква. Донякъде беше набожен, но вярата му беше поръждясала от липса на употреба, а дори когато беше млад и пълен с идеали, всичките тези приказки за ада и вечното проклятие не означаваха много за него. Абърлайн се интересуваше много повече от престъплението и наказанието и научните методи за разследване, които правеха полицията по-силна. Улики и анализ. Дяволът, разсъждаваше той, наистина беше в детайлите.
Детективът мина покрай магазина на железаря, забелязвайки с изненада, че все още е отворен толкова късно. Малка тълпа хора се беше събрала на входа и Абърлайн се присъедини към тях, надникна над главите на две момчета и видя чираците на ковача да носят сребърни чинии, купи и лъжици и да ги пускат в голям тигел, който беше толкова нагорещен, че металът веднага се стопяваше. Друг чирак загребваше разтопения метал с каменен черпак и го изливаше в подложка от тежки калъпи. Абърлайн се намръщи и пристъпи крачка встрани, за да види какво правеше самият ковач в края на тази производствена линия. Грамадният мъж, само по панталони и кожена престилка в горещия пъкъл на работилницата, държеше старомоден калъп за куршуми в големите си ръце. Ковачът пусна купчина куршуми в кофа с вода, сетне ги извади с черпак и ги подаде на друг свой помощник, който ги провери за грапавини, изглади ръбовете им и ги нареди при десетките други вече отлети куршуми.
Абърлайн поклати глава. Зад ковача имаше няколко калъпа за куршуми, които бяха захвърлени като ненужни и в това нямаше нищо чудно. Среброто се топеше при много по-висока температура от оловото и то вероятно съсипваше калъпите само след няколко отливания. Тази глупост щеше да коства на ковача много пари, лишавайки го от важни инструменти на неговия занаят. И въпреки това… всички тези хора бяха тук с тяхното скъпоценно сребро — семейни бижута, сватбени накити, неща оставени за спомен — за да го превърнат в куршуми за нещо, което не съществуваше.
Той скри усмивката си, когато се обърна и продължи разходката си из града. Всичко това беше лудост. Но в цялата тази лудост може би имаше зрънце истина и когато го откриеше, Абърлайн щеше да направи своя ход.
Той запали пура и продължи да бди.
На два пъти Лорънс се връщаше в леглото с надеждата да намери забравата на съня. И всеки път ставаше пет минути по-късно и започваше да крачи неспокойно из стаята, като от време на време си мърмореше нещо под нос. Страхът забиваше нокти в стените на гърдите му.
Спомни си кутията с куршуми, които Сингх му беше показал. Трябваше ли да отиде при него и да го помоли за няколко от тях?
„Може би — помисли си той, — но с каква цел? Съпротива или бягство?“
Все още не знаеше какъв път да избере.
Може би щеше да бъде по-добре, ако полковник Монфорд и лакеите му бяха успели да осъществят смъртоносните си планове. Навярно това беше най-добрият начин да бъде сложен край на тази лудост.
Лорънс стоеше в празната си стая и се опитваше да реши какво да прави. Искаше му се да има една лула с опиум. Потъването в кадифените блянове на наркотика щеше да му донесе облекчение, но последният влак за Лондон вече беше минал през града, отнасяйки Гуен Конлиф със себе си.
Уиски, помисли си той. Много уиски. Това може би щеше да помогне. Лорънс се упъти към Големия салон, напълни една водна чаша до ръба със скоч и изпи половината на един дъх. Задави се и се закашля, но топлината, която се разля в гърдите му, беше приятна. Пи втори път, след това трети, напълни чашата си отново и тръгна обратно към стаята си, но в този момент чу гласове. Идваха отвън. Пристъпи предпазливо към прозореца и погледна навън. Видя долу баща си и Сингх, наполовина скрити в сенките на градината. Сър Джон беше нетипично разрошен, а лицето му бе изпито и измъчено. В едната си ръка държеше фенер със защитно стъкло против вятъра. Едрият сикх изглеждаше уплашен, а дясната му ръка беше върху дръжката на сребърния кирпан.