— Моля ви — настояваше Сингх, — трябва да ми позволите да му помогна.
— Той не се нуждае от помощ — отсече сър Джон. — Дай ми ключовете, Сингх.
— Не, сър Джон…
Сър Джон остави фенера на земята и бърз като змия сграбчи лявата китка на Сикх, и измъкна нещо от пръстите му. Дори от това разстояние Лорънс чу глухото метално издрънчаване на ключовете. Сър Джон отстъпи назад, взе фенера си и вдигна предупредително пръст към Сингх.
— Не ме следвай — нареди той дрезгаво.
Абърлайн изостави безрадостните улици на Блекмор и влезе в кръчмата за напитка. Съблече палтото си, окачи го близо до вратата, охлаби вратовръзката си и тъкмо се канеше да повика бармана, когато разбра, че всички вътре бяха притихнали. Всички очи бяха приковани в него и навсякъде се четеше страх и подозрителност.
„Проклети суеверни дръвници“, помисли си той, окачвайки шапката си до палтото. Абърлайн видя един млад мъж — Крамър, помощникът на бармана да се запътва към него, но вместо да го изчака, той се разположи на стола и разгърна лондонския си вестник. Беше се зачел вече, когато някой спря пред масата му.
— Една халба бира, моля. И ако имате някакъв стек и пай с бъбреци… — Абърлайн замълча и когато вдигна глава, видя не Крамър, а съпругата на кръчмаря мисис Кърк, която стоеше там с ръце на хълбоците и крайно неодобрение, изписано на лицето й.
— Добър вечер, мисис Кърк — каза Абърлайн.
— Защо не сте с мистър Маккуин, за да се опитате да хванете онова нещо, което уби съпруга ми?
Абърлайн се облегна на стола си и огледа вдовицата от глава до пети. Когато заговори, се постара гласът му да е достатъчно силен, за да го чуят всички посетители на кръчмата:
— Нямам представа къде лунатикът ще нанесе следващия си удар и затова реших, че е най-разумно да стоя колкото може по-близо до потенциалните му жертви. Но понеже знам, че двеста и четиринайсет от триста и единайсетте жители на Блекмор живеят в периметър от петстотин метра от тази кръчма, реших да прекарам вечерта си именно тук.
Абърлайн се огледа, забелязвайки, че всяко от лицата наоколо беше като етюд на съмнението и страха. Единствено мисис Кърк прояви характер и продължи да се държи предизвикателно.
— Тук? А не в „Толбът Хол“?
Детективът се вгледа в нея.
— Интересно. Какво искате да кажете с това?
— Те са прокълнати! — отсече мисис Кърк. Всички до един.
Всички в кръчмата закимаха с глави и замърмориха одобрително в подкрепа на твърдението на вдовицата. Абърлайн успя да скрие усмивката от лицето си.
— „Прокълнати“, казвате. Да, разбирам. Но за съжаление обвинението, че са „прокълнати“ не ми позволява да задържа когото и да е било в имението на сър Джон. Просто такива са привилата. — Сетне той се наведе напред и заговори със заплашителни нотки в гласа си: — Както ви е известно, именно те ни отделят от безскрупулния свят на зверовете.
„Недодялани селяци“ мислеше си Абърлайн. А на глас каза:
— А сега, госпожо… една халба бира, моля.
Навън луната се издигаше с царствено великолепие и неизбежността на смъртта. Тя беше огромна и прекрасна. Богинята на лова протегна ноктите си от сребърни лъчи, за да сграбчи Блекмор за гърлото.
Трийсет и пета глава
Лорънс доизпи уискито си, гледайки как сър Джон върви надолу по пътеката към гората и клисурата. Без да се замисля, без дори да знае защо го прави, той излезе от стаята, затича се надолу по стълбите и го последва. Не си направи труд да вземе фенер, както бе сторил баща му. Беше много светло, макар че луната все още не се беше издигнала до най-високата си точка. Вървеше по лъкатушещата пътека, докато стигна до място, където от едната страна имаше гориста падина, а от другата вир със скалисти брегове, които постепенно се издигаха, прераствайки в редица от назъбени канари. Там също имаше пътека, задушена от млади фиданки, които растяха под сенките на старинни тисове.
Лорънс тръгна по нея, докато тя изчезна в тъмен тунел, образуван от протегнатите клони на дърветата. Когато навлезе в тунела, той постепенно стана по-висок и Лорънс вече можеше да се изправи в цял ръст. Вървеше бързо и тихо и през цялото време се питаше защо просто не извика баща си. Но всеки път, щом отвореше уста, я затваряше отново. Може би причината беше в парливата божа, която бяха оставили в душата му последните думи на сър Джон.