Коридорът от тисове навлезе в сечище и за миг Лорънс зърна фенера някъде далече напред. Стана по-предпазлив и продължи дебнешком, знаейки вече накъде води тази пътека и къде отива баща му.
Когато старинната каменна стена на семейния мавзолей изплува от мрака, Лорънс разбра, че е бил прав.
Вратата беше леко открехната.
Лорънс облиза сухите си устни и отвори вратата широко. Скърцането на старите панти разцепи тишината и той замръзна на мястото си, очаквайки всеки момент да чуе острия упрек на баща си… но отвътре не дойде никакъв звук.
Това място вдъхваше суеверен ужас на Лорънс. Тук беше погребана майка му. И Бен, Как техните духове щяха да посрещнат неканената му поява. Ако наистина беше прокълнат, щеше ли свещеният камък на тази гробница да му позволи да влезе?
„Господи — мислеше си Лорънс, — мога ли да направя това?“
Той пристъпи вътре.
Там имаше нещо като малко преддверие, а после няколко широки стъпала водеха надолу към просторна зала, която беше по-голяма, отколкото очакваше. Над пода се стелеше мъгла, а от пукнатините на камъка навсякъде растеше мъх. По стените бяха окачени свещници и по някои от тях се виждаха изстиналите вадички от восък. Това несъмнено беше дело на баща му… но защо?
Някакво движение от вътрешността на гробницата го сепна и го накара да се вкамени. Скрит в сенките, Лорънс видя сър Джон да върви през залата и да се спира пред един голям саркофаг. В деня, в който Бен беше погребан, този надгробен камък беше драпиран с черно платно, но сега беше открит под светлината на фенера на сър Джон. Старецът стоеше до него, взирайки се в образа, който беше издялан върху тежкия мраморен похлупак. Сетне се наведе и целуна нежно студения камък.
След това сър Джон се изправи и бръсна лицето си с ръка. Огледа се, въздъхна дълбоко, тръгна отново през залата и изчезна в един тесен коридор.
Лорънс изчака цяла минута, за да е сигурен, че баща му няма да се върне, и тръгна тихо напред, привлечен от централния саркофаг. Не можеше да свали погледа си от него. Беше направен от кремав мрамор, истински шедьовър на каменоделското изкуство. Жена с царствена одежда, сключила ръце пред гърдите си, държеше в пръстите си роза. Красиво лице във вечен покой, затворени очи, леко открехнати устни. Толкова истинско, толкова спокойно.
— Майко…? — прошепна той и почти падна на колене.
Каменното подобие беше толкова реално, че за момент обърканият му ум помисли, че това е самата тя, че една целувка би могла да я събуди. Не целувка на любовник, а на любящ син. Син, който като момче беше стоял наблизо, гледайки с невъобразим ужас как кръвта и животът й изтичат в дъжда през онази страшна нощ преди цял един живот.
Сълзи горяха в очите на Лорънс, но той не ги избърса, оставяйки ги да капят като дъждовните капки, които падаха върху майка му в нощта на нейната смърт.
— Мамо — промълви той и за момент гласът му прозвуча като гласа на невръстно момче. Дете, което учи първите си думи, дава израз на основните си нужди и за първи път открива заобикалящия го свят. Той сложи нежно длан върху сключените й ръце. — Мамо… липсваш ми — прошепна Лорънс Толбът.
Сетне някъде отзад отекна звук и Лорънс моментално се опомни. Обърна се и обходи залата с очи, търсейки източника на звука, и скоро го намери. В дъното на залата, наполовина скрита от една ниша, в която стоеше статуята на безименен светец, имаше малка врата. Тя беше отворена и отвътре струеше светлината на фенер.
Лорънс се забърза натам и коленичи, за да може да надникне вътре. Фенерът на баща му беше съвсем близо до вратата и светлината му откриваше каменно стълбище, което се спускаше спираловидно надолу към недрата на земята. Баща му беше слязъл по него.
Знаеше ли сър Джон, че е следен? Дати фенерът беше оставен в знак на покана или трябваше просто да му помогне да намери пътя си обратно и той имаше някакво друга светлина?
— Татко? — извика Лорънс тихо, но отговор не последва.
Пресегна се към фенера и мина през стената на мавзолея. Спираловидното стълбище беше тясно и с ниски стъпала и трябваше да внимава да не се подхлъзне. Държеше фенера пред себе си и постоянно напредващата светлина създаваше зловещата илюзия, че сенките под него отстъпват потайно назад при всяка следваща крачка.