Стълбището се разшири в основата си, Лорънс вдигна фенера високо и пред очите му се откри древна катакомба, която се простираше дълбоко в мрака. В стените бяха изсечени множество ниши и във всяка от тях стоеше статуя в естествена големина със сключени ръце и склопени очи, а между нишите имаше погребални камери с каменни саркофази. Не всички те съхраняваха тленните останки на негови предци, това бе известно на Лорънс. Криптата бе изключително стара и само Бог знаеше кой или какво е било погребвано тук през вековете.
Лорънс събра смелост и тръгна по дългия коридор на мъртвите, а подвижната светлина отново превърна сенките в подскачащи създания, които бягаха от пътя му. Не се спря да разгледа статуите и погребалните камери. В дъното на коридора имаше бледа мъждукаща светлина и цялото му внимание беше привлечено от нея.
Затова той не видя как очите на една от статуите в тъмната ниша се отвориха, когато мина покрай нея. Фигурата пристъпи безшумно към коридора и когато той беше достатъчно далече пред нея, го последва.
Лорънс стигна края на коридора и намери там друга полуотворена врата. Тя беше масивна, направена от дъбови греди, нитована и обкована с желязо и хваната с тежки панти за твърдата скала. В горната й част имаше малко прозорче, преградено с дебели железни пръчки.
Лорънс си пое дълбоко въздух и мина през вратата. Зад нея имаше просторно помещение с овален свод, но това не беше гробница и в него нямаше саркофази. Вътре имаше единствено внушителен железен стол, прикован с нитове за каменния под. Нямаше нищо друго, но навсякъде се търкаляха боклуци — останки от храна, празни бутилки от вино, парчета опаковъчна хартия, пилешки кости и всякакви други мръсотии.
Но онова, което прикова вниманието на Лорънс, беше една малка ниша, изсечена в стената точно срещу стола. Там под светлината на две запалени свещи бяха положени множество стари рози — някои от тях станали почти на прах — и един малък портрет на Солана Толбът.
Лорънс се взираше в него, неспособен да откъсне погледа си и едва дишайки от вълнение.
— Тя беше възхитителна жена — каза баща му точно зад него.
Лорънс извика от изненада и уплаха и отскочи настрани, извръщайки се към сър Джон, когото изобщо не беше чул да влиза в залата.
— Какво… — заекна Лорънс, — какво е това място?
Сър Джон не то погледна. Взираше се в портрета със странна тъжна усмивка на лицето.
— Тя беше красива. Знам колко много страда, когато я изгуби. Ужасно е едно момче да види майка си в такъв момент. — Той поклати глава и закрачи из стаята.
Лорънс се отдръпна от баща си, когато мина покрай него. Имаше нещо особено, нещо отблъскващо в начина, по който сър Джон се движеше. Това не беше походката на възрастен мъж, чиято енергичност го правеше да изглежда много по-млад от годините си. Не, това беше нещо друго. Сър Джон крачеше със свръхестествена жизненост, която смрази Лорънс до мозъка на костите.
— Ако можех да променя нещо с това, бих дал живота си да не ни беше намерил онази нощ. — Очите му се спряха сега на Лорънс — горящи, чужди и напрегнати. — Не ми ли вярваш? Би трябвало момчето ми. Някои образи са толкова ужасни, че ле можем да ги забравим никога и малко по-малко те прояждат душата ни. Никога не съм искал това да се случи на теб.
Докато сър Джон крачеше напред-назад, Лорънс отстъпваше. Няколко секунди по-късно рамото му се удари в отворената желязна врата. Той погледна към коридора зад нея и сетне отново към баща си.
— Да… не минава и ден — продължаваше сър Джон, движейки се между светлината на свещта и сенките, — през който да не съжалявам, че моето момче не остана тогава в топлото си легло. Трябва да ми вярваш, когато ти казвам това, Лорънс.
Сър Джон спря да крачи и се обърна към олтара в стената. В това време Лорънс запристъпва крадешком към вратата.
— Вярваш ми, нали?
Лорънс не каза нищо.
Очите на сър Джон бяха приковани в портрета на Солана.
— Аз обичах тази жена. Обичах я със страст като пламъците на слънцето. Нейната смърт ме съкруши… Да, аз все още обикалям къщата през нощта… сам. Бродя по коридорите като заблуден дух. — Той се извърна към Лорънс. — Но въпреки това съм мъртъв. Надникни в очите ми, Лорънс, и сам ще се убедиш в това.
Лорънс погледна към баща си, към нишата с мъртвите цветя, към железния стол и боклуците… и най-накрая към стените. Върху тях имаше дълбоки резки, от тавана до самия под. Вгледа се в тези, които бяха най-близо до него. Паралелни линии, издълбани на различни места в скалата. И в следващия момент всички врати в ума на Лорънс се отвориха, и осъзнаването на истината дойде с такава ужасяваща сила, че едва не изкрещя. Той затисна устата си с ръка и залитна настрани. Ако вратата не беше непосредствено до него, щеше да се строполи на пода.