Сър Джон чу приглушения му вик и го погледна. След това тръгна бавно към сина си.
Лорънс се препъна, отстъпвайки назад към вратата, и най-накрая думите се изтръгнаха от гърлото му:
— Боже мой! Това си ти! — извика той. — Ти си чудовището!
Сър Джон продължи да върви напред, бавно, стъпка по стъпка.
— Майка ми… тя е разбрала — просъска Лорънс. — Тя е разбрала какво си и затова се е самоубила.
Сър Джон беше стигнал до вратата и очите му горяха към Лорънс.
— Толкова много болка — промълви той… и сетне направи светкавично движение, при което тялото му се превърна в мъгла. Лорънс изкрещя и падна назад, протягайки ръце, за да отблъсне нападението. Но после се чу тежък грохот на метал!
Лорънс погледна с широко отворени очи.
Желязната врата се беше затворила.
Той чу превъртането на ключа в ключалката.
Сър Джон се взираше в него през решетката. Умът на Лорънс не можеше да осмисли онова, което се случваше. Той се обърна и погледна надолу по коридора, който водеше към стълбището и свободата. Спасението му беше там и го очакваше.
Баща му се облегна на металните пръчки и заговори от вътрешността на килията.
— Бих искал да мога да ти кажа, Лорънс, че… трагедията, която е белязала живота ти, вече е свършила…
— Татко… аз не…
— … но се боя, че най-тъмните моменти от ада все още са пред теб…
И след това Лорънс разбра. Баща му не се беше заключил в килията, за да се накаже. Той бе оставил Лорънс навън, неокован, свободен…
Лорънс падна на колене, когато истината за случващото се с него се стовари върху ума му с цялата си тежест.
— Не — прошепна той. — Боже, не… — Сетне изведнъж вдигна очи към баща си и протегна ръка към него. — Аз ще… Не!
Болката, която експлодира в ръката му, беше толкова неочаквана, толкова силна, че го накара да замлъкне. Сякаш всеки нерв беше избухнал в пламъци и докато Лорънс гледаше с ужасени очи, формата на ръката му започна да се променя.
— Татко! — изкрещя той. — Нима ще им позволиш да ме убият!
Сър Джон се закиска отвътре.
— О, съмнявам се, че ще те убият. — Не. Но… ще ги оставя да те обвинят.
Агонизиращата болка продължи да бяга по ръката на Лорънс, достигайки до всеки мускул и всяко сухожилие.
— Защо? — попита той. По страните му започнаха да се стичат кървави сълзи.
Сър Джон се извърна настрани, сякаш обмисляше отговора си. И когато го погледна отново, в Лорънс за миг трепна надежда, че баща му някак си би могъл да промени нещата, че той има отговора за неговото спасение. Но когато светлината на свещта огря лицето на сър Джон, той разбра, че отговор нямаше.
Очите на баща му вече не бяха човешки. В тях горяха жълти пламъци и усмивката му разкри зъби, които изведнъж бяха станали дълги, остри и гладни.
— Звярът ще има своя ден — рече сър Джон, но думите му бяха изопачени от уста, която вече не беше пригодена за човешка реч. — Звярът ще излезе навън.
Това бяха последните думи, изречени от тази страховита паст. Сетне те преминаха в свирепо ръмжене на омраза и присмех, което накара Лорънс да се изправи на крака и да побегне по коридора, далече от това прокълнато място.
Трийсет и шеста глава
В продължение на хиляди години стоящите камъни в гората на Блекмор бяха проследявали движенията на звездите, планетите и луната. Сега, когато нощта погълна града, изгряващата луна разля светлината си над върха над големия обелиск в дъното на кръга, отбелязвайки точния момент, когато пълната луна, в цялото си великолепие, беше над линията на хоризонта.
Археолозите отдавна спореха за потребността на ранния човек да измерва точно изгрева на луната. Стотици доклади и книги обясняваха как фазите на луната предричали приливите, отливите, реколтите и другите аспекти на подредения земен свят.
Те всички грешаха.
Всяка една от тях.
Проблясването на лунния лъч над върха на опорния обелиск в каменния кръг не отчиташе смяната на приливите и отливите. Не бележеше началото на жътвата. Това явление обозначаваше момента, когато Богинята на лова и всичките й пълнокръвни деца се пръсваха по света и започваха своя лов.
Това бе часът на вълка.
Древните са знаели за него и предупредени от небесния си часовник са бързали да намерят убежище.
Гражданите на Блекмор, без изобщо да го подозират, пресъздаваха един ритуал, който беше толкова древен, колкото и самите обелиски. Те се криеха, въоръжаваха и помиряваха с боговете си, защото дълбоко в сърцата си знаеха, че нощта вече не им принадлежи.