— По дяволите, Маккуин — прошепна той. — Какво чака то?
— Шшт! — просъска ловецът.
Изведнъж еленът замлъкна и замръзна на мястото си. Цялата гора около него притихна. За бдителните очи на Човека вълк кръвта на елена беше с цвета на огън, гореща и сладостна. Макар в гората да имаше и друга плячка, раненото животно беше твърде близо и кръвта му пееше своята изкусителна песен.
Върколакът оголи зъбите си безшумно и стръвно, сетне тръгна напред. Движеше се толкова бързо, че силуетът му изгуби очертанията си. Секунди по-късно излетя от сенките, направи огромен скок, преодолявайки повече от десет метра и падна само на сантиметри от кървящото животно.
Сетне земята под него неочаквано хлътна, повличайки създанието към мрака. То дълго пада надолу и накрая се строполи тежко върху каменния под на подземието на абатството.
В капан.
Трийсет и девета глава
Ловците се втурнаха напред, откривайки хаотичен, но масиран огън, който откъртваше цели чимове от земята и дълбаеше дупки в дърветата. Половин дузина куршуми профучаха покрай елена, бръсвайки шията, гърдите и хълбоците му, оплисквайки го с кръв, но нито един от тях не беше фатален. Ужасеното животно за пореден път се хвърли напред, въжето най-накрая се скъса и то побягна в тъмнината. Полковник Монфорд стреляше отново и отново, изпращайки безцелно куршумите си в мрака. Те произвеждаха искри, когато срещаха каменна стена, а рикошетите свистяха и бръмчаха в сенките като ято разлютени стършели.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше той, докато стреляше. Очите му бяха замъглени от лудост, ужас и кръвожадност. Когато куршумите в пушката му свършиха, той извади пистолета си и продължи да стреля.
Изведнъж Маккуин изникна до него и перна дулото му нагоре, при което изстрелът проби дупка в слоя от сухи листа над главите им.
— Достатъчно! — извика ловецът толкова високо и властно, че мъжете най-сетне се опомниха и отлепиха треперещите си пръсти от спусъците. Грохотът от изстрелите им отекна надалече и най-накрая заглъхна. Маккуин пропълзя до края на подземието и надникна в мрака. Долу Човекът вълк ревеше в пристъп на дива ярост и забиваше нокти в твърдите стени на своя затвор.
— Уцелих ли го? — попита Монфорд, задъхан. Той пристъпи няколко сантиметра напред и се осмели да надникне в ямата, но дъното й беше черно и наполовина скрито от парчетата платно, които бяха използвали, за да покрият дупката.
— Дайте светлина! — нареди Маккуин.
Доктор Лойд тръгна, препъвайки се, да донесе фенер и след малко над сечището се разля жълто сияние.
— Намерих! — извика докторът и забърза да се присъедини към другите.
— Донеси го тук — каза Маккуин. — Да видим колко тежко сме ранили негодника.
Скуайърът Стрикленд взе фенера и коленичи до ръба на ямата.
— Не го виждам — рече той.
— Спусни фенера по-надолу — заповяда Монфорд. — Още малко…
Изведнъж хищната лапа на върколака излетя от сенките, сграбчи лицето на Стрикленд и го повлече рязко надолу в ямата.
В следващия момент всички се разкрещяха, дръпнаха се назад и започнаха да стрелят напосоки в подземието и по дърветата, блъскайки се един в друг.
Нещо тъмно изхвърча от ямата и удари Монфорд в гърдите. Той погледна ужасен надолу и видя откъснатата ръка на Стрикленд, която все още стискаше пистолета, с пръст върху спусъка.
— Боже мой…
После нещо друго излетя от ямата. Нещо по-голямо. Нещо живо.
Човекът вълк се стовари на земята точно пред Маккуин. Приземи се на четири крака и сетне бавно се изправи в целия си ръст. Очите на ловеца го следяха с уста, увиснала в ням ужас. Но после той стисна челюст, преметна пушката, улавяйки цевта й с две ръце, замахна с нея с всичка сила, влагайки тежестта на цялото си тяло, и стовари масивния приклад в гърба на чудовището. Ударът беше толкова силен, че прикладът се разлетя на парчета, а чудовището залитна напред. Той трябваше направо да го убие, да прекърши гръбнака му, но вместо това върколакът направи крачка напред.
Човекът вълк се извъртя, точно когато Маккуин захвърли строшената пушка и потърси опипом дръжката на тежкия пистолет, който беше пъхнат в колана му. Маккуин беше бърз, но далеч не достатъчно. Върколакът замахна към него с двете си лапи, разсичайки с дългите си нокти дрехи и плът, сухожилия и кости. Маккуин като че ли се разпадна, разлетя се като къща от карти под силен повей на вятъра. Яростното нападение на чудовището напои въздуха с кръв и за момент единственото, което остана от Маккуин, беше кървава мъгла и разпилени червени късове.
Един от другите ловци притисна дулото на пистолета си в тялото на създанието и дръпна спусъка. Изстрелът беше заглушен от гъстата козина, но Човекът вълк изрева гневно и се обърна. Ловецът заотстъпва назад, но чудовището скочи върху него с такава сила, че костите на човека изпукаха като клечки и от устата му потече кръв. Главата на върколака се наведе рязко към врата на жертвата му. Гръбначният стълб на ловеца изпращя и писъкът му мигом бе сподавен.