— Убийте го! — изрева Монфорд, който вдигна пушката си и стреля.
Човекът вълк замахна към полковника, но той отстъпи бързо назад, стреляйки в колкото може по-бърза последователност. Един от другите мъже се обърна и понечи да стреля, но следващият изстрел на Монфорд отнесе ръката му от китката надолу. Върколакът грабна ръката на ранения човек и я доразкъса.
Другите ловци се разпиляха като подплашени овце.
Сред тях бяха и доктор Лойд, и полковник Монфорд.
Монфорд се отдели от групата. Нека те да увлекат създанието. Нека те да умрат.
Той тичаше към „Толбът Хол“. Ако успееше да стигне до къщата, щеше да се барикадира там. „Това е тактическо отстъпление“, каза си полковникът. Той не бягаше, а се прегрупираше.
Монфорд тичаше с всичка сила, опитвайки се да изпревари тътена на собственото си биещо сърце.
В тъмнината и мъглата той не видя блатото до момента, в който предния му крак не нагази във водата и миг по-късно полетя напред по очи. Изтърва пушката си и дори не чу цопването й във водата.
Пищейки от ужас и безсилие, Монфорд се опитваше да намери опора в мократа кал, но колкото повече се бореше, толкова по-дълбоко блатото го притегляше.
И сетне го чу. Ръмжене, газене във вода и той разбра, че върколакът също беше паднал в блатото. Монфорд се изправи и се огледа. Чудовището наистина беше там! На по-малко от десет крачки разстояние, опръскано с тъмна кръв, с очи, горящи като пещите на ада. Монфорд закрещя високо и пискливо и заотстъпва панически назад. Създанието пристъпи напред и потъна до коляното, но благодарение на свръхестествената си сила успя да изтръгне крака си от калта и направи втора стъпка. И след това още една.
— Господи… — прошепна Монфорд и почувства по крака му да се стича гореща течност, когато пикочният му мехур му изневери.
Чудовището ръмжеше глухо и гърлено, сякаш в радостно предчувствие за онова, което щеше да последва.
Монфорд знаеше, че няма никакъв шанс. Той извади пистолета си, макар да знаеше, че няма да може да спре създанието с него. Пушката беше заредена със сребърни куршуми, но пистолетът не.
— Бог да се смили над душата ми — замоли се той, сетне тикна дулото на пистолета под челюстта си и затвори очи в мига, в който Човекът вълк направи последната си стъпка.
Монфорд дръпна спусъка.
И нищо не се случи.
Опита отново и отново. С остатъка от ясния си ум си спомни, че беше забравил да презареди след първоначалната атака.
Върколакът се възправи над него, лицето му изглеждаше почти спокойно в момента на неговото тържество.
Писъците на полковник Монфорд вдигнаха нощните птици от дърветата.
Доктор Лойд беше сам в гората. Той не можеше да тича толкова бързо, колкото останалите ловци и нямаше добро чувство за ориентация. Залиташе от едно дърво към друго, търсейки прикритие, хриптейки, хлипайки, кашляйки, почти сляп въпреки сиянието на луната. В ума си отново и отново се връщаше към мига, в който чудовището изскочи от ямата. Коренищата на дърветата улавяха краката му и го препъваха, а клоните го шибаха през лицето.
Най-накрая той се строполи с гръб към един вековен бряст. Притисна пушката до гърдите си и се залюля напред-назад, плачейки горчиво.
Сетне чу шум. Нещо се движеше през гората.
Затаи дъх.
Боже… дано това да е Монфорд.
Звукът се чу отново, този път по-близо. Приглушен, сякаш човек вървеше дебнешком през шубраците.
Освен ако не беше човек.
Лойд вдигна пушката си и я насочи към мрака зад себе си. Листата шумоляха, докато нещо се движеше в мъглата.
Господи, нека това да е Монфорд.
Сетне чу ръмженето.
Беше толкова близо.
Лойд стреля и в мигновеното проблясване на дулото на оръжието зърна лицето на звяра. Но не зад гърба си, накъдето беше насочен изстрелът.
А точно до него.
Инспектор Абърлайн чу рева, изстрелите и писъците и пришпори коня си. Копитата вдигаха малки облачета прах над земята и зад него пътят изглеждаше като запален.
Когато навлезе в гората, видя някакъв силует да се носи насреща му от сенките. Извади пистолета си, но животното, което профуча покрай него беше само елен. Но от шията му висеше въже и цялото му тяло беше в кръв.