Появата на животното и миризмата на кръв подплашиха коня му, който се изправи толкова рязко на задните си крака, че Абърлайн не успя да се задържи на седлото. Той се строполи тежко на калната земя, ударът изкара въздуха от дробовете му и пред очите му затанцуваха искри.
Остана да лежи там, докато успее да си поеме дъх.
Гората около него постепенно притихна и се успокои и когато Абърлайн най-накрая се изправи, не се чуваше и звук. Перест облак скри лика на луната и за момент инспекторът остана в пълен мрак. Той потърси в джоба си кибрит, но точно когато го намери, ветровете отнесоха облака и лунната светлина заля цялото сечище. Абърлайн разбра, че се намира в нещо, което някога е било двор на старинно абатство. Наблизо беше черната паст на някогашното му подземие, а зад него бяха нащърбените зъби на полуразрушените му стени, обвити в диви лози. Последните дипли на облака се отместиха от лунния диск и всичко беше обляно от ярка призрачна светлина.
Онова, което тя откри, спря дъха му по-рязко и жестоко от падането му преди малко.
Навсякъде имаше трупове. Ловците, мъжете от града. Край него лежаха десетина тела с откъснати и натрошени крайници. Абърлайн стоеше в езеро от кръв и смъртта беше навсякъде наоколо.
В далечината вой на вълк се издигна към нощното небе и горите на Блекмор станаха царство на безумието.
Четирийсета глава
— Добро утро, Лорънс.
Лорънс Толбът чу гласа, но умът му беше прекалено вцепенен, за да може да осмисли значението на думите или кой ги е изрекъл. С последните искри от енергия, която му беше останала, той отвори очите си. Сутрешната светлина беше като юмрук в лицето му, а проблясващите лъчи на росата по листата и тревата се забиха в очите му като трески. Той виждаше, че някой стои над него, но всичко беше някаква неясна смесица от сенки и светлина. Чувстваше пръстта и коренищата под себе си и грапавата повърхност на дънера на старо дърво зад гърба си. Постепенно зрението и сетивата му се проясниха и осъзна, че седи в хралупа на дърво, растящо на тревист хълм.
— Чуваш ли ме? — попита гласът. — Можеш ли да ме разпознаеш, Лорънс?
Недалече се чуваха и други гласове и пръхтенето на коне в студения утринен въздух.
Лорънс премига с очи и онова, което видя, изтръгна от гърлото му нечленоразделен вик. Ръцете му… Боже всемогъщи… ръцете му!
Той вдигна ръцете си и в миг на отчаяние си помисли, че носи тъмночервени ръкавици, но не беше така. Погледна дрехите си. Ризата му беше разкъсана на ивици. Крачолите на панталоните му бяха разпрани по шевовете, а обувките му въобще ги нямаше. И накъдето и да отместеше погледа си, виждаше по дрехите и по тялото си кръв. Толкова много кръв, вкоравена и набита в порите на кожата му и под ноктите му. Докосна лицето си и усети съсирените струпеи около устата си, по брадичката и гърлото си.
Изпълзя навън на четири крака и вдигна глава към фигурата, която стоеше на склона над него.
— Какво… — поде той, но как човек да изрече въпроса, закован с гвоздеи за стените на сърцето му? Какво съм направил… аз…?
Сър Джон Толбът пристъпи към него и Лорънс се вгледа с ужас в сините очи на баща си и бялата му брада. На устните на сър Джон се четеше съвсем лека усмивка, но очите му бяха студени като смъртта.
— Ти извърши ужасни неща, момчето ми — прошепна сър Джон. — Ужасни неща.
Лорънс се изправи с вик, олюлявайки се, и се отдръпна от баща си. Той разбираше тази усмивка и студенината му. Истината бе отворила пукнатина в душата му. Лорънс понечи да побегне, но в този момент зърна инспектор Абърлайн на не повече от десетина крачки от него. Огледа се и видя цял отряд от едри въоръжени мъже, които се взираха в него наполовина с ужас, наполовина с ненавист.
— Не! — изкрещя Лорънс и се втурна към една пролука в живия кръг, но мъжете препречиха пътя му. Той се обърна и се опита да намери спасение в близката гора, но неколцина мъже на коне отново блокираха бягството му. Лорънс забеляза сред тях хора от Блекмор, с лица изпити от мъка и без капка съчувствие. Всеки държеше в ръцете си пушка или тояга.
В отчаянието си Лорънс потърси с поглед баща си, който беше слязъл от могилата, на която стоеше преди това.
— Какво е усещането? — попита сър Джон достатъчно тихо, за да не го чуе никой друг освен Лорънс.
— Не! — извика Лорънс. Той отстъпи няколко крачки, сочейки баща си с ръка. — Инспекторе… баща ми е чудовище!
Абърлайн пристъпи напред с пушка, готова за стрелба, а сър Джон го погледна с вид на баща, съкрушен от мъка. Той махна с ръка по посока на Лорънс, а инспекторът кимна, сякаш в потвърждение на нещо, за което вече бяха говорили. Абърлайн даде знак със свободната си ръка и моментално половин дузина здрави полицаи наобиколиха Лорънс, отрязвайки всякакви пътища за отстъпление, и го хванаха за ръцете.