— Не го пускайте да си отиде — замоли се Лорънс. — Абърлайн, задръжте ме, ако трябва, но за Бога, задръжте и него!
Сър Джон стоеше с отпуснати рамене, стар и покрусен.
— Оказахте се прав — каза той.
Абърлайн потупа утешително Джон Толбът по рамото.
— Съжалявам, сър Джон. Наистина.
— Благодаря ви промълви сър Джон окаяно.
Абърлайн се извърна и кимна на хората си.
— Водете го.
Докато мъжете влачеха Лорънс нагоре по хълма, сър Джон пристъпи към него и прошепна:
— Бъди силен, момчето ми. Бъди силен.
Само Лорънс видя иронията зад мнимата мъка и знаеше, че баща му — истинското чудовище — ще остане на свобода. Той се хвърли към него, опитвайки се да го сграбчи за гърлото. Като по чудо успя да се изтръгне от двама от полицаите, които, падайки, се сблъскаха с останалите и изведнъж Лорънс се оказа свободен. Той се спусна към баща си, приемайки собствената си смърт, ако тя беше цената, която трябваше да плати, за да сложи край на това безумие тук и сега.
В този момент Абърлайн се намеси, замахна с приклада на пушката си и го стовари безмилостно в тила на Лорънс. Пръстите на Лорънс одраскаха гърлото на баща му и сетне той пропадна в някакъв безкраен тъмен кладенец.
Четирийсет и първа глава
Лорънс не знаеше кога е бил сложен в усмирителна риза и прикован за желязна седалка в задната част на брониран екипаж. Той не помнеше пътуването до Лондон, не почувства грубите ръце на санитарите в бели престилки, които го измъкнаха от каретата, съблякоха го, измиха го с маркуч, облякоха го отново в болнични дрехи и накрая го вързаха на един специален подсилен стол. Единственото, което долавяше, беше мрак, болка и сънища, чието естество беше толкова ужасяващо, че той се спускаше все по-дълбоко в подсъзнанието си, за да избяга тях.
Но най-накрая дойде в съзнание. Бавно и постепенно и когато отвори очи, знаеше къде е. И защо.
Дом за лунатици „Ламбът“.
И тук, по-реален дори от спомените от миналата нощ, стоеше д-р Хонегер. Същият мъж, същият приют за душевноболни от онази ужасна нощ след самоубийството на майка му. За миг Лорънс се изпълни с надежда, че това е само още един сън, но лицето на Хонегер беше по-старо, по-слабо и с по-дълбоки бръчки в бледата му плът. Това, което се случваше, беше реално и той почувства, че губи почва под краката си.
Хонегер пристъпи напред и застана точно пред Лорънс. Придружаваше го един грамаден санитар, блед като смъртник, с тъмни очи, потънали дълбоко в сенчести очни ями, и грозна усмивка, пълна с жълти зъби. Точно зад тях имаше малък басейн с вода, вкопан в каменния под.
— Съжалявам да те видя пак тук, Лорънс — каза Хонегер тъжно, но не и особено искрено. Откакто се разделихме с теб, ние направихме огромни крачки в лекуването на халюцинации като твоята.
Усмивката на доктора беше всичко друго, но не съчувствена. Лицето му приличаше на надменна самодоволна маска.
— Риплър?… — каза той, давайки знак на санитаря.
Риплър се пресегна към един голям дървен лост и в следващия момент Лорънс разбра какво ще се случи. Столът му беше хванат към дебела дъска, движеща се по добре смазан улей, и когато Риплър дръпна лоста, столът се плъзна напред и Лорънс падна по очи в леденостудената черна вода.
Шокът беше толкова голям, че от гърлото му се изтръгна вик. От устата и носа му заизлизаха мехури, а студената вода вцепени лицето и очите му. Те нямаха право да правят това… не можеха да го оставят да се удави тук. Умът му отказваше да приеме това. Секундите се нижеха една подир друга и когато последният въздух започна да изгаря дробовете му, лостът беше задвижен отново и той се издигна над повърхността задавен, плюейки вода. Столът се върна с глух тътен на предишното си място, а Риплър се наведе над него и издиша отвратителния си дъх в лицето му.
— Освежаващо, а, господине?
— Защо… правите… това?
Но преди задъханият Лорънс да успее да зададе друг въпрос, Риплър отново дръпна лоста. Второто потапяне беше много, много по-лошо. Водата нахлу през носа му и заби ледени иглички в лицето и гърлото му. Когато столът отново бе изтеглен, Лорънс имаше чувството, че предпочита да умре, вместо да бъде спуснат за трети път в кошмарния басейн.
Лицето на Хонегер се надвеси над него.
— Ние постигнахме забележителен напредък в нашата наука, Лорънс. Ще останете смаян.
Той вдигна ръката си, за да покаже на Лорънс огромната спринцовка с дълга игла, която държеше. Ръцете на Лорънс бяха стегнати за стола с каиши. Той не можеше да се движи, не можеше да избяга, когато Хонегер заби иглата в плътта му и натисна буталото. Лекарството пареше като огън във вените му и секунди по-късно Лорънс почувства тъканта на реалния свят да се пропуква и да започва да се бели на пластове. Преди очите му да се затворят, той видя лицата на Хонегер и Риплър да се изкривяват и да придобиват чертите на ухилени таласъми, които се надвесваха над него, за да го разкъсат с острите си като ножове зъби. Лекарството изпълни всяка частица от съзнанието му и го откъсна от нормалните му сетива и порядък…