… Лорънс отвори очи. Стоеше сам в дълъг коридор, който се простираше далече напред в сенките. Обърна се и видя, че другият му край също се губеше в тъмната безкрайност. От двете страни на галерията имаше заключени врати. Килимът под краката му беше с цвета на прясна кръв, а в светилниците по стенните потрепваха свещи, които хвърляха студено сияние.
— Татко! — извика Лорънс, но от гърлото му излезе само немощен шепот, който остана недоловим дори и за него. — Гуен!… — Гласът му този път прозвуча необикновено 1 гръмко, отекна от стените и ударната вълна на ехото го накара да залитне назад.
Чу звук зад себе си и когато се обърна, видя открехната врата на двайсетина крачки от себе си. Вратата се отвори сама до края и изведнъж от стаята изхвърча дете, което хукна надолу по коридора и се изгуби в сенките.
— Момче! — извика Лорънс, но детето бягаше с всичка сила. Той тръгна след него, сетне ускори ход и накрая също се затича.
В един момент момчето рязко се обърна и влетя в една от стаите. Когато Лорънс се приближи, видя, че вратата води към влажна килия. По пода имаше слама и мръсотия, стените бяха черни и покрити с плесен, а преграденият с железни пръчки прозорец гледаше към сивите кални води на Темза. Без да знае как, той осъзна, че това е собствената му килия, в която беше тикнат от баща си и инспектор Абърлайн. Това беше същата килия, в която беше живял две години като момче.
Детето, което беше гонил, беше тук — голо, треперещо, сгушено между леглото и стената.
— Момче… кое си ти? — каза Лорънс, пристъпвайки предпазливо в стаята. — Защо си тук?
Момчето се размърда леко, надниквайки само с едното си око изпод кичурите сплъстена черна коса. То извади нещо изпод леглото и бавно го вдигна, за да го покаже на Лорънс. Това беше череп. Не, това не беше просто череп, а реквизитът, който бяха използвали в лондонската постановка на „Хамлет“. Следващите думи на Лорънс останаха неизречени, защото той позна това око.
Това бе собственото му око… и това момче беше самият той, изтерзаното дете, което бе стояло затворено в този пъкъл през всичките тези години.
— Боже мой — прошепна Лорънс. Коленичи и протегна ръка към детето. — Не се страхувай.
Сложи ръката си на слабото детско рамо и нежно го притегли.
— Позволи ми да ти помогна… няма да те нараня.
Тогава детето се обърна. Не бавно и предпазливо, а с неестествена бързина и сега лицето му не беше лицето на малкия Лорънс. Това беше озъбената дива муцуна на животно. Очите му проблясваха и то изръмжа с гибелна наслада, когато се хвърли към Лорънс, оголвайки страховитите си зъби.
Риплър дръпна лоста отново и Лорънс падна обратно в ледената вода. Болката и шокът бяха същите, но Лорънс вече не можеше да каже дали всичко, което се случваше, е истина или е част от някакъв безкраен кошмар…
… Лорънс се обърна насън.
И в следващия момент осъзна, че спи. Таласъмите и виденията си бяха отишли, нямаше го и детето. Килията беше тъмна с изключение на малкото лунна светлина, която се процеждаше през преграденото прозорче.
Чу се металическо изщракване и Лорънс напрегна очи в тъмнината. Дръжката на вратата се завъртя и вратата тихо се отвори. Лорънс се дръпна назад, очаквайки Риплър или доктор Хонегер… но човека, когото видя не можеше да бъде тук, това просто противоречеше на здравия разум. Стройна, наметната с ефирен воал, тя пристъпи тихо в килията му.
— Гуен?…
Това беше тя. Младата жена му се усмихна с нежност и съчувствие, каквито не беше очаквал да види отново. Само майка му го беше гледала някога с такава обич, но чувството, което се надигна сега в гърдите му, беше съвършено различно. Лунната светлина правеше дрехата й прозрачна и Лорънс виждаше всяка красива извивка на тялото й. Вятърът раздвижи одеждите й и той видя изящната линия, която се спускаше от хълбока към бедрото й. Гърдите й се полюляваха при всяко нейно движение и тъмните зърна изпъкваха под тънката материя на плата.
— Слава богу, че си ти — каза той и се надигна. — Току-що сънувах най-ужасния кошмар.