Сър Джон отметна назад глава и изкрещя.
Само че това не беше вик. А вой.
И това не беше сър Джон.
А върколак.
Момчето изпищя.
Лорънс изпищя също…
Сър Джон взе чашата си с кафе и отпи от нея, гледайки с леден интерес сина си, който се беше навел напред с разбито сърце, заровил лице в шепите си. Викът му отекна между каменните стени на килията.
— Негодник! — изръмжа Лорънс, сетне вдигна глава и заплю сър Джон, който безразлично избърса жакета си. — Ти ми каза, че си я обичал! Знаел си какво си и въпреки това ти… ти… — Той тръсна глава, изричайки истината без заобикалки: — Трябвало е да се самоубиеш.
Сър Джон изсумтя презрително.
— Мога да те уверя, че често съм обмислял тази възможност. Предполагам, че вие бихте били едно щастливо малко семейство — ти, брат ти и майка ти… Ах, но животът е толкова вълнуващ, Лорънс. Особено за прокълнатите. Всяка нощ при пълнолуние, в продължение на много години, аз бях заключван в онази крипта. Сингх имаше грижата за това. Моят верен слуга от двайсет и пет години… но сетне се появи тя…
— Тя…?
Гласът на сър Джон потрепери:
— Пламенна, изгаряща като лика на луната. Също като майка ти. Също като майка ти… И недостъпна.
— Гуен… — изпъшка Лорънс.
— Да — каза сър Джон тихо. — Гуен. Тя щеше да вземе брат ти и двамата щяха да изчезнат в нощта. И макар да се бях примирил с този факт, звярът в мен не беше. Ти разбираш това сега, Лорънс, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попита Лорънс. — Говориш за звяра така, сякаш е нещо различно от теб.
— Не можеш да контролираш онова, което той иска. Онова, което прави. — Сър Джон замълча и сетне продължи: — Нощта, когато Бен загина, ние се скарахме ужасно. Стигнахме дори до сбиване. Бен беше дошъл да ми каже за твърдото си решение да напусне „Толбът Хол“ завинаги. Аз бях пиян и станах агресивен. — Той въздъхна. — Изключително агресивен. Дори ударих Сингх, който се опита да ме възпре. Проснах го в безсъзнание на земята. — Сър Джон се усмихна печално на Лорънс. — Някога в добрите стари времена се занимавах с професионален бокс… преди много, много време.
Сър Джон стана, прекоси килията и погледна навън през малкото прозорче.
— Да… бедният стар Сингх. — Той се обърна с лице към Лорънс. — Тъй или иначе аз го нокаутирах и той твърде дълго остана в безсъзнание… в резултат на което не можах да се заключа в криптата през онази нощ.
— Какво направи? — попита Лорънс, макар да нямаше никакви съмнения каква е била развръзката.
— На сутринта… след като се превърнах в… намерих брат ти в една канавка… недалече от къщата. Беше разкъсан на парчета. — Той се облегна с една ръка на стената и оброни глава.
— Проклет да си завинаги — каза Лорънс, но мъката му беше толкова голяма, че думите дойдоха като слаб шепот.
Сър Джон удари стената и се обърна рязко към Лорънс. Очите му горяха, лицето му беше като каменно и от него беше изчезнала всякаква следа от скръб и разкаяние.
— Но сега разбрах! — каза той тържествуващо. — Сега разбрах, че не е трябвало да заключвам звяра. Двайсет и пет години, Лорънс. И през всичките тези години, през всичките тези пропилени години, аз се срамувах от него… а не е трябвало! Трябваше да оставя нещата на естествения им ход. Не мислиш ли, Лорънс? Трябваше да го оставя на свобода… да убива или да бъде убит.
Лорънс се хвърли към него, но железният нашийник отново го спря. Той се завъртя назад полузадушен, забивайки пръсти в гърлото си, проклинащ участта си. Изведнъж осъзна, че баща му си играе с него, и че нарочно се беше облегнал на стената, за да го предизвика и да му покаже собствената му безпомощност.
— Ако се осмелиш да докоснеш Гуен…
Сър Джон се усмихна.
— Не ме заплашвай момчето ми. Не си дорасъл за това. Трябва да извървиш още дълъг път, преди да можеш да ми казваш какво да правя. Но… и ти ще имаш своя шанс скоро. Той се приближи до преградения прозорец на килията. Беше вече късен следобед. — Богинята отново ще тръгне на лов… и тази нощ тя ще е пълна.
— Не!
— О, да, Лорънс. Но… — Той бръкна в джоба на палтото си и извади оттам един бръснач. С рязко движение на ръката си отвори острието. То беше гладко като огледало и сияеше със сребърен блясък. — Това е малък подарък за теб, Лорънс, ако случайно решиш, че животът не е толкова вълнуващ… и е по-добре да му сложиш край. — Той му намигна и пъхна бръснача под тънкия дюшек на нара. Лорънс не помръдна. И когато баща му се наведе и го целуна нежно и любящо по главата, от очите на Лорънс бликнаха сълзи.
— А сега спи, момчето ми — прошепна сър Джон. — Почивай. Аз наистина те обичам. Ако в това има някакъв смисъл след нещата, които се случиха.