Сетне баща му повика пазача и си тръгна, а Лорънс остана сам с отчаянието си и ужаса на истината. Той се сви на кълбо до стената и се разрида.
Четирийсет и трета глава
Риплър, санитарят със злото лице, влезе в килията му час по-късно. Той и още двама недодялани грубияни го облякоха насила в бяла риза и чисти панталони, нахлузиха му усмирителна риза, тръшнаха го на един инвалиден стол и го вързаха с кожени каиши.
— Защо… защо правите това?
— Млъквай изръмжа Риплър.
— Трябва да говоря с инспектор Абърлайн — замоли се Лорънс. — Ако може просто да…
Риплър го удари жестоко с опакото на ръката си, главата на Лорънс отскочи настрани и целият свят се завъртя. След това санитарят сграбчи кичур от косата му и се наведе ниско над него, при което Лорънс нямаше как да не почувства киселия му неприятен дъх.
— Чуй ме добре, господине просъска санитарят. — Дръж се прилично и си затваряй устата, защото аз и тези двама здравеняци добре ще те подредим, преди да те заведем при доктора. Ето, Лафърти, например е стар професионалист, Той може да чупи ребра, без да оставя никакви следи. А пък този Стрънк е особено лош, когато поиска. Дори може би е по-редно да бъде пациент в този приют, отколкото служител. А, Стрънк?
Стрънк се ухили, показвайки нащърбените си криви зъби.
— Аз съм продукт на тежко семейство. Или поне доктор Хонегер казва така — рече Стрънк и злобният му поглед действително не вещаеше нищо добро.
Риплър раздруса силно главата на Лорънс, все още държейки го за косата, и накрая го потупа по бузата. Лафърти застана зад инвалидния стол, а Риплър поведе малкото шествие по безбройните каменни коридори. Минаха покрай десетки врати с решетки, през които Лорънс видя безчетните лица на лудостта — от пищящи лунатици, които блъскаха главите си в стените, до съкрушени хора, които седяха свити в кататонен ступор. Това беше един познат ад, с който смяташе, че завинаги се е разделил, но съдбата се беше оказала по-жестока, отколкото бе очаквал.
Стигнаха до една двойна врата, която Риплър и Стрънк задържаха отворена, за да може Лафърти да вкара Лорънс в някаква широка зала, пълна с хора. В средата на помещението имаше подсилен стол, съоръжен с каиши и скоби, а наблизо стоеше маса, отрупана с толкова чудновати медицински инструменти, че в очите на Лорънс те приличаха на уреди аз мъчения. Останалата част от залата беше заета от амфитеатрално разположени скамейки, приличащи на местата в римския Колизей. По тях седеше тълпа от народ и Лорънс предположи, че това са лекари и учени от различни дисциплини. Още като момче той беше чувал, че Хонегер обича да придава известна театралност на своите публични изяви.
— Какво е това…? — понечи да попита Лорънс, но преди да успее да завърши въпроса си, Риплър и колегите му започнаха да го развързват, за да го преместят на стола в средата на залата. Лорънс се бореше отчаяно, но санитарите бяха много по-силни, и когато отвори уста да извика, Риплър тайно го удари в слабините, а Стрънк заби юмрук в бъбреците му. Бързият и чист начин, по който направиха всичко, създаваше впечатлението, че това е тактика, която тези мъже бяха прилагали много пъти.
Онемял от болка, Лорънс беше съвсем безпомощен, когато го тръшнаха на стола и започнаха да го завързват с многобройните каиши и ремъци. Щом свършиха, можеше да движи единствено главата си, която увисна настрани за няколко минути в мъчително вцепенение. Риплър се наведе над Лорънс, уж да провери за последно каишите, но в действителност използва този момент, за да предупреди отново Лорънс:
— Дръж се прилично, приятел, защото иначе никак няма да ти хареса онова, което ще ти се случи в килията. Повярвай ми, господинчо, никак няма да ти хареса!
Лорънс вдигна глава и срещна очите на санитаря.
— Дано се продъниш в ада.
— Това вероятно вече се е случило.
— Ето какво ще ти кажа, приятел — прошепна Лорънс презрително. — Почакай, докато стане пълнолуние и тогава ела в килията ми.
Риплър се ухили и поклати глава.
— Проклети безумци — каза той на приятелите си. — Винаги намират начин да бъдат забавни.
Грамадният санитар се изправи и даде знак на двамата си колеги да го последват. В този момент до него се появи доктор Хонегер.
Риплър тръгна към двойната врата, заключи я и се върна, подавайки ключовете на Хонегер.
— Всичко е готово, сър — каза той.
Докторът кимна, погледна бегло към Лорънс, а после се обърна към аудиторията си. Лорънс забеляза, че всичко това за Хонегер беше просто шоу, представление.