Чуваше се единствено среднощният вятър, който свистеше през процепите на открехнатите врати и прозорци. Старият стенен часовник стоеше неподвижно и тихо. Ключът му бе на мястото си, но не беше навиван от дни. Той доближи урната от епохата на династията Мин в основата на двойното стълбище, но неговият бастун-рапира не беше там.
После чу мек звук и се обърна към двойната врата, която водеше към салона. Макар че отвъд отворените врати беше тъмно като в рог, на Лорънс му се стори, че зърна слаба червена светлина. Не се ли спотайваше там нещо, приведено ниско към пода?
Изпълни се с желязна решимост и влезе в помещението. Стигна до рояла и спря, за да използва масивните му размери като бариера между себе си и онова, което може би го очакваше в тъмнината. Нощното му виждане се изостряше с всеки изминал момент, а мускулите му се напрягаха за нападение. Или за бягство.
Заобиколи рояла и се прокрадна навътре в салона, а очите му не се откъсваха от пъкленото червено око. Спря рязко, когато разбра какво е то, и не знаеше дали да се разсмее от облекчение или да се свие от ужас. Това беше тлееща главня от почти изгоряла цепеница. Мекият звук идваше от помръдването на дървото. Зърна високата облегалка на креслото на баща си пред камината и тръгна в широк кръг, за да види дали сър Джон е там. Нужни му бяха повече кураж и решимост, отколкото бе очаквал, за да прекоси залата.
Той все повече се приближаваше, свил юмруци, готов да се нахвърли срещу чудовището, което беше превърнало и него в чудовище. На една масичка до креслото имаше винена чаша, а на крачка от нея видя прекатурена бутилка, от която все още капеше вино с кървавочервен цвят. После зърна гънките на тъмен плат и извивката на лакът, почиващ на облегалката.
— Татко…? — прошепна той, но гърлото му беше така пресъхнало, че гласът му почти не се чу.
Не последва отговор.
Лорънс си пое дъх и с един скок се озова пред камината.
Там седеше мъж.
Но не беше сър Джон.
На креслото беше седнал непознат, облечен в костюм от тъмен туид с полицейска значка на гърдите. Краката му бяха кръстосани непринудено, ръцете му — сплетени изискано в скута, а очите му отворени. Но гърлото на мъжа беше прерязано от едното ухо до другото и кръвта бе напоила предната част на дрехата му.
Лорънс извика от шок и ужас и отстъпи назад.
Изтича да грабне голямата пушка за слонове „Холанд & Холанд“, окачена на стената. Това със сигурност бе дело на сър Джон. Въпреки че луната още не се беше издигнала високо, нямаше кой друг да е извършил чудовищното деяние, освен баща му. Но защо?
Ловджийската пушка беше по-тежка, отколкото очакваше, и при свалянето й прикладът закачи една от скобите на стената, при което се чу стържене. Лорънс замръзна на мястото си, ослушвайки се да чуе някакъв звук.
Нищо.
Отвори пушката… но тя беше празна.
Дишаше тежко от напрежение. Тръгна към шкафа, който беше под мястото на пушката на стената, и започна да отваря чекмеджетата едно след друго, докато накрая откри кутия с патрони. Не беше достатъчно светло, за да разбере дали тежките куршуми са оловни или сребърни. Избра един и се опита да го надраска с нокътя на палеца си. Оловото трябваше да е меко, среброто — много по-твърдо. Нокътят му остави ясна резка на върха на куршума.
— Дявол да го вземе! — изръмжа Лорънс. Това означаваше, че ще трябва да отиде в стаята на Сингх и да намери неговите куршуми. Но нямаше ключ за нея.
Тръгна, олюлявайки се, към преддверието, сетне зави към голямото двойно стълбище и се заизкачва нагоре, съзнавайки, че не разполага с много време. Отвращението му бързо отстъпи място на страха, когато почувства странен сърбеж под кожата си. Усещането още не беше добило пълнота, но все пак го имаше.
Когато изкачи стълбите, обаче, се спря. Стаята на Сингх беше в дъното на дългия коридор, украсен с трофейните глави на убити животни. Нито една от свещите по стените не беше запалена, но бледите лунни лъчи рисуваха щрихи по килима през отворените врати на празните стаи. Неговата някогашна стая, отдавна бе пуста. Тази на Бен беше преобразена от баща му в хранилище за спомени. Стаите за гости от десетки години не бяха предлагали никому своите удобства. Лорънс се опита да долови някакво далечно ехо от топлотата на Гуен, но сенките на това място бяха изпълнени единствено със заплаха и страховити тайни.
Вратите към всички стаи зееха отворени и докато минаваше покрай всяка от тях, той хвърляше уплашен поглед към вътрешността им. От едната страна на коридора стаите бяха напълно тъмни, от другата лунната светлина сякаш ставаше все по-ярка с всяка следваща, предпазливо направена крачка. Вслушваше се, за да долови дори и най-тихия звук… но не се чуваше нищо. Той не тръгна да претърсва стаите една по една. Огънят на долния етаж догаряше и Лорънс се надяваше това да е знак, че сър Джон е проявил благоразумието и доблестта да напусне къщата и да заключи себе си и неудържимия си глад в криптата.