Сър Джон закачи с бастуна приклада на пушката като с кука, изтръгна я от ръцете на Лорънс с усилие и я запокити през салона. Тя се удари в урната от епохата на династията Мин и я разби на хиляди малки парчета.
Лорънс пропълзя назад и скочи на крака. Челюстта му го болеше неимоверно, но гневът се надигна у него и той му даде воля. С ожесточен рев се хвърли към баща си и замахна силно с юмрук. Но сър Джон пристъпи напред, блокира го с лакът и му нанесе кос удар в плаващите ребра. Лорънс се задъха, сякаш някой бе изсмукал целия въздух в стаята, и залитна назад.
Сър Джон направи крачка към него и едновременно с това лицето му се промени. В очите му се разгоря жълт пламък, а кожата му започна да потъмнява — вълкът в него напираше да излезе. Старецът рязко изръмжа, не към Лорънс, а към мощта на собственото си преображение и звярът внезапно се оттегли. Очите на сър Джон отново станаха студено сини — бе удържал контрол над тялото си. Поне засега.
Навън луната продължаваше да се издига.
Когато Лорънс най-накрая успя да си поеме дъх, той отново се спусна към баща си, за да се вкопчи в него, преди и двамата да попаднат под влиянието на неизбежната трансформация. Сър Джон вече не се усмихваше. Лицето му бе разкривено в жестока озъбена гримаса. Той захвърли настрана бастуна и тръгна към средата на салона, за да влезе в открита схватка със сина си. Старецът предусети атаката на Лорънс и му отвърна с къс удар отляво и втори отдясно, който свали противника му на колене. Той, обаче, не спря дотук и продължи да сипе удари отгоре му. Раздра кожата над веждите му, сцепи устните му в собствените му зъби, смаза дясното му ухо и строши носа му. Лорънс нямаше никакъв шанс. Не и срещу човек, който се беше научил да се бие с голи ръце в долнопробни кръчми и свърталища на крадци по морските пристанища из целия свят. Лорънс беше надмогнат като противник и подчинен като хищник.
Сър Джон сграбчи ризата му и го изправи на крака. После го тръшна на една малка маса и докато го държеше с една ръка, продължи да го бие с другата. Нанасяше му удар след удар. Лорънс усещаше как костите на лицето му пукат и се трошат.
После сър Джон отстъпи крачка назад и остави Лорънс да се свлече от масата върху покрития със сухи листа под. Падането беше болезнено. Лорънс лежеше и дишаше тежко, наблюдавайки с оцъклен поглед как баща му се отдалечава бавно към мястото, където беше захвърлил бастуна.
Сър Джон се наведе и го взе. После се обърна и разсече въздуха с вълчата глава. Докато се приближаваше към Лорънс, зловещата усмивка отново се появи на устните му. Ожесточен, обзет от гняв, влюбен в собствената си брутална сила, той вдигна бастуна високо над главата си. Тялото му потръпваше от мощ, докато се готвеше да нанесе смъртоносния си удар. После с вик на ужасяващо тържество той замахна с бастуна, обладан от дива ярост.
И Лорънс го хвана.
Това бе рефлекс, задействан от страха и безразсъдството, но и двамата бяха поразени и замряха за момент. Пръстите на Лорънс се сключиха около дръжката точно под сребърния пръстен и от силата на удара китката му пламна от болка. Той мигновено се пресегна с другата си ръка и хвана вълчата глава. Завъртя китката си и се чу изщракване! Скритият механизъм бе отключен.
Сър Джон с всичка сила се опитваше да изтръгне бастуна от ръцете му, без още да осъзнава заплахата… Лорънс дръпна рязко китката си, при което дръжката се отдели и блестящата рапира изсвистя във въздуха като сребърен пламък.
Сър Джон се олюля и отстъпи назад с дървената част от бастуна в ръцете си, примигвайки от изненада. Той видя острието и първичният инстинкт му подсказа, че оръжието не е просто шлифована стомана, а стомана със сребърно покритие. Осъзна, че животът му е в ръцете на сина му, и се спря.
Точно в този миг на колебание Лорънс се надигна на колене и заби докрай сребърната рапира в гърдите на сър Джон. Тънкото острие премина през мускули и кости… но не попадна в черното сърце на баща му. Сър Джон сключи двете си ръце около гравираната дръжка на рапирата. В това време Лорънс скочи на крака и те впрегнаха цялата си енергия един срещу друг, впримчени в битка за надмощие, която изискваше неимоверни усилия — човешки и свръхчовешки.
След това сър Джон коварно подкоси краката на Лорънс и го запрати на земята с такава сила, че при удара в пода главата на сина му изхрущя. Лорънс се претърколи няколко пъти, твърде замаян, за да може да мисли или да предприеме каквото и да било.